Тя отвори широко прозореца, за да пусне в стаята морския бриз, пропит с миризмата на сол. Чайките, които гнездяха по стръмния бряг, любопитно извърнаха глави към нея. Нови съседи. Недалече от ятото Ирен забеляза Дориан, който вече се бе настанил в любимото си убежище сред скалите, отдаден на блянове или зяпане на мухите… накратко, зает с онова, което правеше обикновено по време на самотните си излети.
Момичето тъкмо умуваше какво да облече, за да излезе да се порадва на този ден, прекрасен като сън, когато дочу един непознат звънък глас — някой бърбореше бързо на долния етаж. Ирен нададе ухо и след няколко секунди долови мекия, спокоен тембър на майка си — тя водеше разговор или по-скоро се опитваше да вмъкне едносрични думи в редките паузи, които се появяваха в речта на събеседничката ѝ.
Докато се обличаше, Ирен се помъчи да си представи как изглежда тази особа, съдейки по гласа. Още от детството това бе едно от любимите ѝ занимания. Вслушваше се в нечий глас със затворени очи и мислено рисуваше неговия собственик, опитваше се да отгатне ръста и теглото му, да си представи лицето, характера…
Този път интуицията ѝ подсказа, че гласът принадлежи на млада жена, дребничка, неспокойна и подвижна, брюнетка и по всяка вероятност тъмноока. Нарисувала този портрет в съзнанието си, Ирен реши да слезе на долния етаж с две цели: да утоли сутрешния си глад с обилна закуска и най-вече да задоволи любопитството си относно непознатата.
Щом слезе долу, тутакси установи, че е допуснала само една грешка — косите на девойката бяха сламеноруси. Всичко останало бе отгатнала безпогрешно. Така Ирен се запозна с колоритната и бъбрива Хана — по слух.
След богатата вечеря, която Хана бе приготвила за първата им среща с Лазарус Жан, Симон Совел се бе постарала да се отсрами с подобаваща закуска. Девойката поглъщаше храната дори по-бързо, отколкото говореше. Тя заля Симон и Ирен с такъв главозамайващ поток от анекдоти, клюки и всевъзможни истории за градчето и неговите обитатели, че само след няколко минути двете имаха чувството, че са я познавали цял живот.
Докато нагъваше препечени филийки, Хана успя набързо да им изложи своята биография. През ноември щяла да навърши шестнайсет години; родителите ѝ имали къща в градчето; баща ѝ бил рибар, а майка ѝ — пекарка; с тях живеел и братовчед ѝ Исмаел, който осиротял отдавна и сега помагал на чичо си — тоест на баща ѝ — в риболова. Самата Хана вече не ходела на училище, защото оная харпия Жана Бро, директорката на местния колеж, я смятала за безнадеждно глупава. Исмаел обаче я учел да чете и с всеки изминал ден усвоявала все по-добре таблицата за умножение. Обожавала жълтия цвят и имала колекция от раковини, които събирала по Английския плаж. Любимото ѝ развлечение било да слуша радиосериали и да ходи на танцовите забави, устройвани лятно време на главния площад, когато в градчето пристигали пътуващи оркестри. Не използвала парфюм, но харесвала червило…
Да слушаш дърдоренето на Хана бе забавно, но и доста изтощително. След като омете своята закуска и всичко, което Ирен не бе могла да дояде, девойката млъкна за няколко секунди. В дома се възцари тишина, която изглеждаше свръхестествена, но, разбира се, бе краткотрайна.
— Дали да не се разходим двете с теб, за да ти покажа градчето? — попита Хана, внезапно въодушевена от идеята да изиграе ролята на екскурзовод в Синия залив.
Ирен размени поглед с майка си.
— С удоволствие — отвърна след миг момичето.
Хана грейна, ухилена от ухо до ухо.
— Не се тревожете, мадам Совел, ще ви я върна здрава и читава.
И тъй, Ирен и новата ѝ приятелка се завтекоха към Английския плаж, а в Къщата на носа полека се върнаха предишната тишина и спокойствие. Симон взе чашата си с кафе и излезе на верандата, за да се наслади на безметежното утро. Дориан ѝ махна с ръка от скалите.
Симон му върна поздрава. Какво странно момче! Винаги беше сам. Сякаш не умееше да завързва приятелства или не се интересуваше от това. Вечно бе потопен в своя свят и в тетрадките си и един Господ знаеше какво му се въртеше в главата. Допивайки кафето си, Симон хвърли последен поглед към Хана и дъщеря си, запътили се към градчето. Хана продължаваше да бърбори неуморно. Както се казва — всекиму своето.