Принц Лусиън веднага схвана какво имах предвид. С четири бързи жестикулации той заповяда на войниците си да застанат от двете страни на моста. След безмълвно отброяване до три, те се провесиха под моста и наистина един от синовете бе все още там, прилепен до гредите. Войниците го подплашиха да излезе от скривалището си като яребица, но за разлика от птицата разбойникът не можеше да лети почти никак. Той цопна долу в реката, а двама от стражите скочиха след него.
Принцът ми хвърли поглед, изпълнен с уважение.
— Доста си наблюдателна.
— Понякога — отвърнах аз, отбягвайки очите му.
— Капитан Кигс — произнесе монотонен и тих женски глас зад мен.
— Започва се — измърмори той и пристъпи напред, като ме остави зад гърба си.
Обърнах се и видях как една саарантра с къса черна коса слезе от коня си с подскок. Тя яздеше като мъж — облечена в панталони и дълга туника с цепка, а сребърен звънец, голям колкото ябълка, бе закачен показно за токата на плаща й. Тримата саарантраи зад нея не слязоха от конете си и държаха неспокойните животни в готовност — от вятъра техните звънци дрънчаха в объркан и радостен ритъм.
— Заместник-посланик Ескар.
Принцът се приближи към нея с протегната ръка. Тя не благоволи да му подаде своята и вместо това закрачи целенасочено към Басинд.
— Докладвай — заповяда тя.
Басинд отдаде чест по драконовски, като направи знак към небето.
— Всичко е в ард. Стражата пристигна с приемливо закъснение, заместник-посланик. Капитан Кигс дойде направо от гроба на чичо си.
— Катедралата е на две минути разстояние пеша от тук — каза Ескар. — Времевият промеждутък между твоя и втория подаден сигнал е почти тринадесет минути. Ако стражата е пристигнала в точния момент, то второто предупреждение въобще нямаше да бъде нужно.
Принц Лусиън се придвижи бавно, а лицето му носеше маската на хладнокръвието.
— Значи това е бил някакъв тест?
— Точно така — отвърна спокойно тя. — Считаме вашата охрана за незадоволителна, капитан Кигс. Това е трета атака в рамките на три седмици и втората, при която саар е наранен.
— Нагласената от вас атака не би трябвало да се брои. Знаете, че това е нетипично. Хората са изнервени. Генерал Комонот пристига след десет дни…
— Именно затова трябва да вършите работата си по-добре — прекъсна го хладно тя.
— … а принц Руфъс току-що беше убит по един подозрително драконов маниер.
— Няма доказателства, че извършителят е дракон — възрази тя.
— Главата му е изчезнала! — Принцът посочи своята с буйни жестове, а стиснатите зъби и развяната от вятъра коса допринесоха за обезумелия му и свиреп вид.
Ескар повдигна веждите си:
— И нито един човек не е способен да извърши подобно нещо?
Принц Лусиън й обърна рязко гръб и започна да обикаля в малък кръг, като потриваше лицето си. Нямаше полза да се гневиш на саарантраите — колкото повече се разгорещяваш, толкова по-хладнокръвни ставаха те. Ескар остана вбесяващо равнодушна.
Когато успя да прикрие засегнатото си честолюбие, принцът опита отново:
— Ескар, моля те да разбереш: това плаши хората. Все още съществува дълбоко вкоренено недоверие. „Синовете на свети Огдо“ се възползват от това, експлоатират страховете на хората…
— Четиридесет години — прекъсна го Ескар. — В примирие сме от четиридесет години. Ти дори не си бил роден, когато Договорът на Комонот е бил сключен. Собствената ти майка…
— Нека почива в Райското огнище — смотолевих аз, все едно работата ми беше да поправям навсякъде драконовото невежество. Принцът ми хвърли признателен поглед.
— … не е била нищо повече от зародиш в утробата на кралицата — продължи спокойно Ескар, все едно не бях казала нищо.
— Единствено по-възрастните от вашия вид си спомнят войната, но не те са тези, които се присъединяват към „Синовете на свети Огдо“ или се бунтуват по улиците. Как е възможно да има дълбоко вкоренено недоверие у хора, които не са преминали през огъня на войната? Моят баща беше убит от вашите рицари и тяхната коварна дракомахия. Всички саарантраи помнят онези дни — всеки от нас е изгубил някой от семейството си. Но ние загърбихме всичко това, направихме необходимото, за да има мир. Не търсим отмъщение. Предават ли вашите хора чувствата си по кръвен път, от майка към рожбата й, както драконите си препредават спомени? Унаследявате ли страховете си? Не мога да проумея как това се запазва от населението… или защо не го унищожите — завърши Ескар.