— Предпочитаме да не изтребваме собствените си хора. Наречете го едно от нашите нелогични решения — отговори принц Лусиън, като се усмихваше мрачно. — Може би ние не можем да загърбим чувствата си като вас, може би след няколко поколения страховете ни ще се уталожат. И все пак не аз съм този, който осъжда цял един вид заради действията на малцина.
Ескар остана непреклонна.
— Ардмагар Комонот ще получи доклада ми. Все още не е ясно дали той ще отмени предстоящата си визита.
Принц Лусиън използва усмивката си, за да покаже, че се е предал.
— Ще ми бъдат спестени много затруднения, ако той си остане вкъщи. Колко любезно от ваша страна да помислите за благоденствието ми.
Ескар килна глава като някоя птица, след което се отърси от недоумението си. Тя даде команда на своята свита да прибере Басинд, който се беше замъкнал до края на моста и се отъркваше в парапета като котка.
Тъпата болка зад очите ми се беше превърнала в настойчиво блъскане, сякаш някой чукаше, за да му бъде отворено. Това не беше добре — главоболията ми никога не бяха просто мигрена. Не исках да си тръгна, без да разбера какво беше дало малкото момиченце на Орма, но Ескар го беше дръпнала настрана и те тихо обсъждаха нещо.
— Той сигурно е отличен учител — рече принц Лусиън, а гласът му бе толкова силен и дойде толкова отблизо, че се сепнах.
Аз се поклоних леко, без да кажа нищо. Не можех да коментирам Орма надълго и нашироко с когото и да е, камо ли с капитана на кралската стража.
— Трябва да е такъв — заяви той. — Ние бяхме изумени, когато Виридий избра жена за свой помощник. Не че жена не може да върши тази работа, но кралският композитор е старомоден. Трябва да си била наистина удивителна, за да привлечеш вниманието му.
Този път се поклоних още по-учтиво, но той продължи да говори:
— Солото ти беше наистина трогателно. Сигурен съм, че всички ти го повтарят, но нямаше човек в катедралата, който да не пророни поне една сълза.
Естествено. Изглежда, че никога вече нямаше да бъда удобно анонимна. Така ми се полагаше, задето пренебрегнах татковия съвет.
— Благодаря ви — отвърнах аз. — Извинете ме, Ваше височество. Трябва да говоря с учителя си относно моите… ъъъ… музикални трели…
Аз му обърнах гръб. Това беше най-висшата степен на неучтивост. Той остана зад мен за момент, след което си тръгна. Хвърлих поглед назад. Последните лъчи на залязващото слънце осветяваха траурните му дрехи почти в златисто. Принцът нареди да му доведат кон, скочи грациозно на гърба на животното и даде команда на отряда отново да се строи.
Заради неизбежното му презрение, позволих угризенията на съвестта ми да ме обземат за малко, но след това изтласках това усещане от главата си и се запътих към Орма и Ескар.
Когато стигнах до тях, моят учител ме посочи с ръка, без да ме докосва.
— Представям Серафина — каза той.
Заместник-посланик Ескар сведе поглед и сякаш започна да проверява списък с човешки характеристики. Две ръце: да. Два крака: непотвърдено поради дълъг кафтан. Две очи, кафяви като на вол: да. Коса с цвят на черен чай, на плитка, леко разплетена: да. Гърди: очевидно не. Висока, но в рамките на нормалното. Руменина по бузите, породена от ярост или смущение: да.
— Хм — изсумтя тя. — То не е толкова грозно, колкото винаги съм си го представяла.
Орма, дано е благословено съсухреното му драконово сърце, я поправи:
— Тя.
— То не е ли безплодно като муле?
Лицето ми пламна толкова силно, че почти очаквах косата ми да се запали.
— Тя — каза твърдо Орма, все едно самият той не беше допуснал същата грешка, когато ме беше видял за първи път. — Всички хора използват родово местоимение за себе си, независимо от репродуктивната им способност.
— Иначе се обиждаме — казах аз с пестелива усмивка.
Ескар загуби рязко интерес и ме освободи от втренчения си поглед. Подчинените й се връщаха от другата страна на моста, като водеха саар Басинд, качен върху един уплашен кон. Заместник-посланикът яхна своя червеникавокафяв жребец, завъртя го в малък кръг и го пришпори напред, без дори да хвърли поглед към мен и Орма. Кортежът й я последва.
Докато минаваха покрай нас, блуждаещият поглед на Басинд се спря върху мен за един дълъг миг — усетих ясно чувството на погнуса. Орма, Ескар и останалите може да се бяха научили да остават равнодушни, но този поглед загатваше какво се спотайва вътре в него. Погледът на Басинд беше всичко друго, но не и човешки.