Кимнах в потвърждение към Мили, но прехапах език за глупавия коментар, който идваше от някой, който се казваше Глизелда.
— Взех решение — обяви принцесата. — На концерта, в Нощта на договора, ще изпълня галярда и павана. Онази от Тертий, а не сюитата на Виридий.
Докато поставях нотите върху стойката, се спрях за миг с учебник в ръка, като обмислях следващите си думи.
— Арпеджото на Тертий ви беше трудно, ако си спомняте…
— Да не би да намекваш, че уменията ми са недостатъчни? — Глизелда повдигна опасно брадичката си.
— Не. Просто ви напомням, че нарекохте Тертий пъпчива, гангренясала жаба и хвърлихте нотите в другия край на стаята.
Тук и двете момичета избухнаха в смях. А аз добавих внимателно, все едно стъпвах по нестабилен мост:
— Ако се упражнявате и послушате съветите ми за апликатурата, би трябвало да успеете да го изсвирите достатъчно добре.
Можех да добавя: Достатъчно добре, за да не се изложите, но ми се стори неблагоразумно.
— Искам да покажа на Виридий, че дори и лошо изсвирен, Тертий звучи по-добре от хубавото изпълнение на неговите незначителни мелодии — каза тя и размаха пръст. — Мога ли да постигна това ниво на маловажно отмъщение?
— Несъмнено — отговорих аз, след което се зачудих дали трябваше да отговарям толкова бързо. И двете момичета обаче отново се смееха, затова реших, че съм в безопасност.
Глизелда седна на пейката, разпъна изящните си пръсти и се впусна в музиката на Тертий. Веднъж Виридий беше обявил на висок глас пред целия кралски двор, че тя е музикална, колкото варено зеле, но аз я намирах за старателна и заинтересована, когато се отнасяха с уважение към нея. Дрънкахме арпеджото повече от час. Ръцете й бяха дребни, несъмнено не й беше лесно, но тя нито се оплака, нито падна духом.
В края на урока стомахът ми изръмжа. Ако исках да съм неучтива, просто трябваше да се доверя на тялото си!
— Трябва да пуснем бедната ти учителка да обядва — каза Мили.
— Това стомахът ти ли беше? — попита развеселена принцесата. — Бях готова да се закълна, че в стаята има дракон. Свети Огдо да ни е на помощ, ако тя реши да ни схруска за обяд!
Прокарах език по зъбите си, отлагайки отговора си за миг, за да не прозвучи като смъмряне.
— Знам, че иронизирането на драконите е нещо като национално забавление за нас, горедите, но Ардмагар Комонот ще пристигне скоро и не мисля, че на него ще му е забавно да чуе подобни приказки.
Да ме вземат мътните, аз наистина бях раздразнителна, дори когато се опитвах да не съм. Тя въобще не преувеличаваше.
— Драконите никога не намират нищо за забавно — отвърна Глизелда и повдигна вежда.
— Но тя е права — рече Мили. — Обидата си е обида, дори и неразбрана.
Глизелда извъртя очи.
— Знаеш какво би казала лейди Коронги. Ние трябва да им покажем, че ги превъзхождаме и да ги поставим на мястото им. Доминирай или бъди доминиран. Драконите не познават друг начин.
Това ми прозвуча като изключително опасен начин да общуваш с дракони. Поколебах се, несигурна дали би било благоприличие да поправям лейди Коронги — гувернантката на Глизелда, която заемаше много по-висока позиция от моята.
— Защо според теб те са се предали накрая? — попита Глизелда. — Защото са признали нашето превъзходство — военно, интелектуално, морално.
— Това ли твърди лейди Коронги? — отговорих аз разтревожено, като направих усилие да не показвам притеснението си.
— Това твърдят всички — намуси се Глизелда. — Очевидно е. Драконите ни завиждат, затова те приемат нашата форма, винаги когато могат.
Аз я зяпнах изумено. Бедна ми, света Пру, един ден Глизелда щеше да бъде кралица! Тя трябваше да разбере истината за това как стоят нещата.
— Каквото и да са ви казвали, ние не сме ги победили. Нашата дракомахия ни е дала възможност да се приближим до паритет — те не можели да спечелят, без да претърпят неприемливи загуби. Затова не може да се каже, че е отстъпление, а по-скоро примирие.
Глизелда сбръчка носа си.
— Намекваш, че ние въобще не сме имали надмощие над тях ли?
— Не сме… за щастие! — отговорих аз и станах, за да се опитам да прикрия възбудата си, като пренаредих нотите върху стойката. — Те не биха го допуснали. Щели са да изчакат удобен момент, в който ние няма да сме нащрек.