Глизелда изглеждаше дълбоко обезпокоена.
— Но ако ние сме по-слаби от тях…
Облегнах се на клавесина.
— Тук не става въпрос за слабост или сила, принцесо. Защо мислите, че нашите народи са воювали толкова дълго?
Глизелда сключи ръце, сякаш щеше да произнесе кратка проповед.
— Драконите ни мразят, защото ние сме покровителствани от Светците. Злото винаги иска да унищожи доброто, което му се противопоставя.
— Не.
За малко щях да ударя по капака, но се опомних и забавих движението на ръката си, като само почуках два пъти по него. Въпреки това момичетата ме зяпнаха с ококорени очи в очакване на моето удивително мнение. Опитах се то да бъде умерено, използвайки по-спокоен тон.
— Драконите са искали да си върнат тези земи. Горед, Найнис и Самсам са били техните ловни полета. Преди нашият вид да засели и завладее местността, тук са били пасищата на стада едър дивеч — лосове, турове, планински елени, — които са се разпростирали чак до хоризонта.
— Това е било много отдавна. Несъмнено, те не могат още да чувстват липсата им — хитро се измъкна Глизелда. Отбелязах си, че би било неразумно да се правят предположения за нейния интелект на базата на пълничкото й лице. Тя имаше буден поглед, точно като на братовчед си Лусиън.
— Нашият народ е мигрирал по тези земи преди две хиляди години — казах аз. — Това са десет драконови генерации. Стадата са изчезнали преди около хиляда, но драконите наистина все още усещат липсата им. Те са ограничени да живеят в планините, където тяхното население намалява.
— Не могат ли да ловуват в северните долини? — попита принцесата.
— Могат и го правят, но северните долини са само една трета от площта на обединените Южни земи, а и те също не са пусти. Драконите си съперничат с варварски племена за изчезващите стада.
— Не могат ли просто да ядат варвари? — попита Глизелда.
Не ми харесваше надменният й тон, но не можех да й го кажа.
Проследих с поглед декоративната инкрустация върху капака на клавесина, сякаш насочвах раздразнението си по тези заврънкулки, и казах:
— Ние, хората, не сме много вкусни за ядене, твърде жилави сме, а и не сме приятни за ловуване, защото се обединяваме и съпротивляваме. Моят учител веднъж дочул един дракон да ни сравнява с хлебарки.
Мили сбръчка носа си, но Глизелда ме гледаше озадачено. Очевидно тя никога не беше виждала хлебарка. Оставих Мили да й обясни — описанието накара принцесата да изписка, след което тя поиска да узнае:
— По какво си приличаме с тези паразити?
— Погледнато от перспективата на драконите — ние сме навсякъде, лесно се укриваме, възпроизвеждаме се сравнително бързо, крадем плячката им и миришем лошо.
Момичетата се намръщиха.
— Нито една от нас не мирише лошо! — възкликна Мили.
— За тях миришем.
Тази аналогия се оказа особено уместна, затова я изведох до логичното й заключение:
— Представете си, че ужасно много хлебарки се навъдят във вашата къща. Какво ще направите?
— Ще ги избием! — извикаха и двете момичета.
— Ами ако хлебарките са интелигентни и се обединят, използвайки хлебаркова дракомахия срещу нас? Ами ако те наистина имаха шанс да ни победят?
Глизелда настръхна от ужас, но Мили каза:
— Ще се помирим с тях. Ще им дадем да ползват определени къщи, ако оставят на мира тези, в които живеем ние.
— Това обаче няма да е истинското ни намерение — рече мрачно принцесата, докато потропваше с пръсти по клавесина. — Ще се престорим, че искаме мир, а след това ще подпалим къщите им.
Аз се засмях — беше ме изненадала.
— Напомнете ми да не ставам ваш враг, принцесо. Но ако хлебарките имаха надмощие, ние нямаше да се предадем, нали? Щяхме ли да се опитаме да ги измамим?
— Категорично.
— Добре. Можете ли да се сетите за нещо, каквото и да е то, което хлебарките да направят, за да ни убедят да ги оставим живи?
Момичетата обмениха скептични погледи.
— Хлебарките само ти крадат храната и се спотайват на противни места — каза Мили и се сви. Разбрах, че има опит с насекомите.
Глизелда обаче мислеше упорито, а върхът на езика й леко се подаваше от устата.
— Ами ако те можеха да дават приеми или да строят катедрали, или да пишат поезия?
— Щяхте ли да ги оставите живи?
— Може би. Колко грозни са те в действителност?