Куигутълите не можеха да говорят горедски, тъй като нямаха устни, а езикът им беше като куха тръстика, но повечето от тях ни разбираха. От своя страна, аз разбирах съществата — те говореха муутия, фъфлейки много лошо. Създанието ме беше попитало:
— Монефи ли подушфам, госпошице?
— Не трябва да просиш по тъмно — скарах му се аз. — Какво правиш извън „Куигхол“? Улиците не са безопасни. Един от твоите събратя саар беше атакуван вчера посред бял ден.
— Жная, видях цялафа шлучка от штряхата на един шклад — рече то, а тръбестият език излизаше между зъбите му и сипеше искри по петнистия му корем. — Ти мирижеж друшелюбно, но не си шаар. Ижумен шъм, че ме ражбираш.
— Езиците ми се отдават — отговорих аз.
Орма ми беше казал, че люспите ми миришат на саар, макар и слабо. Той ме бе уведомил, че един саарантра ще трябва да навре носа си до мен, за да усети миризмата. Дали куигутълите имаха по-чувствителни носове?
Съществото пристъпи по-близо до мен и помириса изсъхналото кърваво петно на рамото ми.
Дъхът на куига беше толкова ужасен, че не виждах как то може да усети някаква друга миризма. Никога не можех да подуша някой саар, дори и Орма. Когато куигът се отдръпна, аз също помирисах петното. Усетих присъствието на аромат в ноздрите си — по-скоро осезателно усещане, отколкото обонятелно, — но не можех да разпозная нищо повече.
Остра болка премина през главата ми, сякаш бях вкарала шишове в синусите си.
— По теб има две мирижми на шаар — каза съществото. — В шебе ши имаш малка кешия, съдържаща пет шребърни и ошем медни монефти, както и нош от ефтина штомана, който е дошта тъп.
Дори тези малки дракони бяха педантично точни.
— Можеш да подушиш колко остър е ножът ми? — изумих се аз и притиснах с длан слепоочията си, за да облекча болката. Не се получи.
— Ако искам, мога да помирижа колко косъма има по главата ти, но не ме интересува.
— Прекрасно. Обаче не мога просто да ти дам монети. Заменям метал само за друг — казах аз, точно както бях чувала Орма да отговаря на просещ куигутъл.
Това не беше нормалната реакция от страна на горедски гражданин, а ако ни гледаха други хора, едва ли щях да го кажа, но по този начин Орма беше спечелил няколко странни джунджурии за мен. Аз държах чудатата колекция скрита в една малка кошница. Дрънкулките не бяха незаконни, защото бяха просто играчки, но подобни сатанински устройства можеха да изплашат прислужниците.
Куигутълът премигна с очи и облиза устните си. Съществата не се интересуваха от парите като средство — на тях им беше необходим метал, с който да работят, а всички ние го разнасяхме в удобни, премерени количества.
Зад куигутъла, на половин пресечка по-надолу по улицата, се чу хлопване от отваряща се врата. Появи се едно момче с два фенера и ги закачи от двете страни в очакване на завръщащи се вкъщи ездачи. Куигът хвърли един поглед през рамо, но момчето гледаше в другата посока.
Ръбоватият силует на куигутъла се очертаваше на светлината, а конусовидните му очи се изопваха и прибираха, докато то обмисляше каква замяна да ми предложи. Съществото бръкна в хранопровода си чак до разтягащото се, торбесто гърло и извади два предмета.
— Имам в мен шамо малки неща: медна риба шъш шребърен филигран — фигурката се заклатушка между двата палеца на една от десните му ръце — и това, което е ошновно от калай — гущер с човешка глава.
Присвих очи на слабата светлина от конюшнята. Гущерът с човешка глава беше доста страшен. Внезапно ми се прииска да го имам, все едно фигурката беше изоставено гротескно същество, което имаше нужда от място, където да заживее.
— Ще го жаменя за две шребръни монети — рече куигът, забелязал какво привлече вниманието ми. — Може да ти ше штори повече, отколкото е цената на калая, но то е много шложно за ижработка.
Зад влечугоподобния ми събеседник се чу тропот на коне. Хвърлих поглед натам, разтревожена, че ще ни видят. Много куигове бяха бити в този град за това, че тормозят човешките жени. Не исках дори и да си помисля какво се случваше с дами, които се отнасяха учтиво със съществата. Приближаващите ездачи обаче спряха пред конюшнята и дори не погледнаха към нас. Шпорите им издрънчаха, когато краката им докоснаха павираните камъни. Всеки от тях беше пъхнал кинжал в колана си. Стоманата проблясваше на светлината от лампите.