Сега в стаята имаше само един. Познах го, макар че той беше пораснал от последното ми видение и не бе в клоните на някое дърво.
Една порфирийка провря главата си през вратата — сплъстени кичури, дебели колкото пръсти, на чиито краища бяха нанизани сребърни мъниста, очертаваха лицето й. Тя каза нещо на порфирийски на Плодоядния прилеп, който седеше на средното легло със свити крака и се беше втренчил в тавана. Той се сепна, сякаш жената го беше извадила от концентрация. Веждите й се повдигнаха извинително, след което изимитира, че яде нещо. Той поклати глава, а порфирийката затвори безшумно вратата.
Момчето се изправи, а голите му крака потънаха в матрака, който беше направен от буци слама. Плодоядния прилеп беше облечен в порфирийски панталони и туника, която стигаше до колената му, носеше паедийски амулет около врата си и малки златни обеци. Порфириецът бавно размаха ръце във въздуха, все едно разкъсваше паяжини над главата си. Сламеният дюшек не му позволяваше да пружинира добре, но той подскачаше колкото може по-високо и докосна тавана от третия опит.
Никой преди това не бе усещал присъствието ми във виденията. А и как биха могли? Аз не бях там в действителност. Той не можеше да докосне лицето ми, защото там нямаше никакво лице, но аз усетих, че се опитвам да се отдръпна от протегнатата му ръка.
Порфириецът се намръщи и внимателно почеса главата си. Косата му беше сплетена на спираловидни фльонги по целия скалп, а разделящите ги линии оформяха малки, добре направени, шестоъгълници. Той отново седна и упорито се втренчи в тавана с присвити вежди. Макар да беше невъзможно, можех да се закълна, че гледаше право към мен.
Събудих се със солена кожена ръкавица между зъбите. Отворих очи и видях една жена, която бе положила главата и тялото ми върху колената си. Тя държеше молитвена броеница в едната си ръка и енергично отброяваше мънистата с палеца си, а устата й се движеше бързо — ушите ми все още бяха заглъхнали, но я чух да казва:
— Свети Фустиан и света Бранче — молете се за нея. Света Ниниан и свети Мун — бдете над нея. Свети Абастър и свети Вит — защитете я…
Изправих се, изпънах гръб и издърпах ръкавицата от устата си, което изплаши жената.
— Извинете — казах дрезгаво аз, преди да освободя стомаха си върху павираните камъни.
Тя пипна челото ми и ми подаде чиста, бяла носна кърпичка, за да избърша устата си. Жената извика:
— Братя! Тя се свести!
Братята й — двамата мъже Крачун и Малчо — се появиха от конюшнята, водейки впрегната каруца, на която отстрани бе изписано с черна боя „Братя Бродуик — производство и търговия на платове“. Тримата заедно ме увиха в едно хубаво вълнено одеяло и ме напъхаха отзад в колата. Жената, която реших, че бе сестрата, спомената от Малчо, покачи внушителното си тяло отзад при мен и каза:
— Къде да те заведем, малка госпожице?
— Замъка „Орисон“ — отвърнах аз.
Нямаше да успея да отида при Орма тази нощ. Малко позакъсняла, си спомних да добавя:
— Нали може?
Тя се засмя приветливо и даде указания на братята си, които със сигурност ме бяха чули. Каруцата се блъскаше и люлееше. Жената ме улови за ръка и ме попита дали ми е студено. Чувствах се добре. Тя прекара останалата част от пътуването, давайки ми инструкции как да изпера петната, които се бяха пропили в туниката ми, докато бях лежала на мръсната улица.
Пулсът ми се успокои, а зъбите ми спряха да тракат едва към края на пътя. Не можех да повярвам, че бях извадила такъв късмет — да припадна пред хора, които ми помогнаха. Можеше да лежа в някоя алея, да ме ограбят и да ме помислят за мъртва.
Луиза все още бърбореше, но не за петната.
— … противно същество! Бедничката ми тя. Сигурно те е изплашило до смърт. Сайлъс и Томас се опитват да измислят начин да отровят тези зелени дяволи — нещо, което можеш да скриеш в боклука си, за да не могат да го забележат. Доста е трудно. Те могат да се хранят с почти всичко, нали така, Сайлъс?
— От млякото им призлява — каза ниският брат, който държеше юздите, — но не е достатъчно, за да ги убие. Сиренето им понася добре, така че трябва да е от суроватката. Ако я сгъстим…
— Няма да я ядат — прекъснах го аз, а от повръщането гласът ми бе пресипнал. — Имат толкова остро обоняние, че ще я отбягват.