Той слезе, а очите му гледаха смутено встрани. Прилепа се наведе, взе шепа фурми от една от грижливо оформените купчини и ми ги предложи. Този път приех подаръка, внимавайки да не докосна ръката му.
— Не зная какво си направил — бавно казах аз, — не съм сигурна дали е било умишлено, но ти… мисля, че ти ме вкара във видение.
Тогава той срещна погледа ми. Страстта в черните му очи ме плашеше, но там нямаше злоба. Събрах смелост и казах:
— Каквото и да си направил, моля те, спри. Когато ме обземе видение не по моя воля, аз припадам. Това ме поставя в опасност. Моля те, не го прави отново, или ще се наложи да те изгоня.
Очите му се разшириха и той енергично поклати глава. Надявах се това да означава протест срещу възможността да бъде изхвърлен от градината, а не отказ да се подчини.
Той се покатери обратно на смокиновото дърво.
— Лека нощ — казах аз, надявайки се да не ми се е разсърдил. Плодоядния прилеп уви ръце около себе си и веднага заспа.
Имах цяла градина, за която трябваше да се погрижа. Погледнах към другия й край и се почувствах изморена до дъното на душата си, без никакво желание да започна. Дали пък не можех да пропусна останалите този път? Всичко друго изглеждаше спокойно — потъмнялата зелена шума изглеждаше толкова красива с падащия около нея многоцветен сняг.
Многоцветен сняг?
Огледах небето. Гъсти облаци се бяха насъбрали над мен, а от тях се носеха хиляди чудати снежинки розови, зелени, жълти, приличащи повече на конфети, отколкото на сняг. Протегнах ръка, за да ги докосна, а те блещукаха и се носеха във въздуха около мен. Бавно се завъртях в кръг и около краката ми се образува вихрушка.
Една снежинка се залепи за езика ми. Тя започна да гърми в устата ми като гръмотевична буря и за части от секундата аз се реех в небето, преследвайки един тур.
Снежинката се разтопи напълно и аз отново бях в градината, а сърцето ми биеше силно. През този кратък и напрегнат миг, аз бях някой друг. Видях като на длан света под мен и усетих всеки един необхватен детайл от него: всяко стръкче трева в долината, всеки косъм от козината върху муцуната на тура, температурата на земята под копитата му и местещите се течения на въздуха.
Опитах друга снежинка и за миг се намирах на планински връх, озарен от грейналото слънце. Люспите ми блестяха, в устата си имах вкус на пепел. Повдигнах змиевидния си врат.
И отново бях в горичката на Плодоядния прилеп — бях шокирана, примигвах и заеквах. Това бяха спомени от майка ми, като онзи, който бях изживяла, когато за първи път видях Орма в естествената му форма. От онова видение знаех, че майка ми се бе опитала да ми остави и други спомени. Очевидно беше успяла.
Защо това се случваше сега? Дали напрежението от последните два дни не бе отключило друг цикъл от промени? Възможно ли бе Плодоядния прилеп да ги бе отприщил по някакъв начин?
Снегът намаля. Отделни снежинки по земята се носеха една към друга и се сливаха като разпръснати капки живак. Те се сплескваха в парченца пергамент и отлитаха.
Не можех да оставя майчините си спомени да се разпръснат из целия ми ум — ако от опит бях научила нещо, то бе, че моите странности имаха склонност да се появяват без предварително предупреждение. Събрах парчетата от пергамент, като ги преследвах и настъпвах с крак, докато се носеха наоколо; гоних ги и през блатото Ябълков пудинг чак до Трите дюни.
Трябваше ми нещо, в което да ги държа — от нищото се появи тенекиена кутия. Отворих я, а пергаментните парчета, без каквото и да е подсказване от моя страна, излетяха от ръката ми като при фокус с разбъркани карти и влязоха в кутията. Капакът се затвори след тях.
Всичко стана подозрително лесно. Надникнах в кутията — спомените стояха като фишове в картотеки, всеки от които бе надписан в най-горната част със странен, ъгловат почерк, който предположих, че бе на майка ми. Прелистих ги — изглежда се бяха подредили хронологично. Извадих един спомен. Най-отгоре му пишеше: „Орма, препечен на огън по случай 59-ия си ден на излюпване“, но останалата част от страницата беше празна. Заглавието ме заинтригува, но аз прибрах спомена.
Гърбовете на някои от картичките бяха ярко оцветени. Извадих една розова и се смаях, когато видях, че не е празна — това беше една от майчините ми песни, нотирана с нейния паякоподобен почерк. Вече знаех песента — знаех всички нейни песни, но изпитах горчива сладост да я видя написана от нейната собствена ръка.
Заглавието й беше „Съдбата ми не ще е лесна“. Не можех да устоя — със сигурност това беше споменът за написването на песента. Снежинките се бяха разтопили върху езика ми, затова предположих, че мога да приложа същия принцип и с пергаментите. Страницата пукаше и хвърляше искри в устата ми като вълнено одеяло в зимна нощ. Имаше вкус на ягоди, колкото и да беше нелепо.