Пролог
Спомням си раждането си. Всъщност спомням си известно време и от преди това. Нямаше светлина, но се чуваше музика: скърцането на стави, нахлуващата кръв, приспивната песен на сърцето, звучната симфония от шумове на лошо храносмилане. Звуците ме обгръщаха и аз бях в безопасност.
Тогава светът ми се разтвори и бях изтласкана в студена и тиха светлина. Опитах се да запълня празнотата с писъците си, но пространството беше твърде необятно. Гневях се, но нямаше връщане назад.
Повече не помня — била съм само бебе, макар и доста особено. Кръвта и паниката не значеха нищо за мен. Не си спомням ужасената акушерка, ридаещия си баща или пък последното причастие на свещеника за душата на майка ми.
Моята майка ми бе оставила сложно и тежко наследство. Баща ми скрил ужасяващите детайли от всички, включително и от мен. Той ни върнал обратно в Лавондавил, столицата на Горед, и възобновил правната си практика от там, откъдето я бил изоставил. Съчинил по-приемлива версия за починалата си жена и за самия себе си. Аз вярвах в тази измислица, както някои хора вярват в Рая.
Бях много злоядо бебе — не исках да суча, ако бавачката не пееше във верния тон.
— То има доста изтънчен слух — отбелязваше Орма, висок, кокалест познат на баща ми, който наминаваше често в онези дни. Орма ме наричаше то, все едно бях куче. Бях привлечена от отчуждеността му, подобно на котките, които са привлечени от хора, които биха предпочели да ги отбягват.
Едно пролетно утро той ни придружи до катедралата, където младият свещеник миропомаза косата ми с лавандулово масло и ми каза, че в очите на Рая съм като кралица. Аз ревях като всяко себеуважаващо се бебе — крясъците ми ехтяха по цялото продължение на нефа1. Баща ми, без да си дава труд да откъсва поглед от работните дела, които носеше със себе си, обеща да ме отгледа благочестиво във вярата на Светците. Свещеникът ми подаде бащиния псалтир и аз го изпуснах на точното място. Книгата падна и се разтвори на картината на света Йортрудис, чието лице беше заличено.
Свещеникът целуна ръката си с вдигнато кутре:
— Еретикът все още присъства във вашия псалтир!
— Това е един много стар псалтир — каза татко, без да поглежда нагоре, — а аз не обичам да повреждам книгите.
— Препоръчваме на верующите колекционери на книги да слепват страниците на Йортрудис, за да се предотврати подобна неприятност — обърна страницата свещеникът. — Раят със сигурност е имал предвид света Капити.
Татко измърмори нещо относно суеверното фалшифициране, достатъчно силно, за да го чуе проповедникът. Това доведе до ожесточен спор между баща ми и отчето, но аз не си го спомням. Бях се вторачила като вкаменена в процесията от монаси, които минаваха през нефа. Те представляваха суматоха от черни, шумолящи роби и потракващи броеници; вървяха с тихи стъпки, обути в меки обувки, и заемаха местата, отредени за хора на катедралата. Седалките започнаха да скърцат и скрибуцат, няколко монаси се изкашляха.
Те запяха.
Катедралата заехтя от песента, изпълнявана от мъжките гласове, и сякаш се разтвори пред очите ми. Слънцето блещукаше през високия прозорец — злато и пурпур обсипваха мраморния под. Музиката повдигна духа на моето дребно телце, изпълни ме и ме заобиколи, направи ме по-едра от самата мен. Тя беше отговорът на въпрос, който никога не бях задавала, начинът да запълня ужасяващата празнина, в която се бях родила — не, аз знаех — аз можех да се издигна над необятния простор и да докосна сводестия таван с ръка.
Опитах се да го направя.
Бавачката ми изписка, когато почти се отскубнах от ръцете й. Тя ме улови за глезена под опасен ъгъл. Аз се вторачих замаяно в пода — струваше ми се, че той се накланя и върти.
Баща ми ме хвана, като обви дългите си ръце около дебелото ми тяло и ме повдигна на известно разстояние от себе си, все едно бе открил гигантска и забележителна жаба. Аз срещнах сивите му очи — в ъгълчетата им имаше дълбоки бръчки.
Свещеникът напусна разгневен, без да ме благослови. Орма гледаше как той изчезва зад ъгъла на Златния дом, след което каза:
— Клод, разясни ми нещо. Дали той си тръгна, защото ти го убеди, че религията му е фалшива? Или се почувства… как се казваше това? Обиден?
Баща ми, изглежда, не го чу. Нещо в мен беше приковало вниманието му.
— Погледни очите й. Мога да се закълна, че тя ни разбира.
1
Издължено помещение, ограничено от едната или от двете си дълги страни с редове от колони или стълбове, отделящи го от съседните помещения. — Б.р.