— То има доста ясен поглед за пеленаче — каза Орма, като побутна нагоре очилата си и насочи своя пронизващ взор към мен. Очите му бяха тъмнокафяви, също като моите собствени, но за разлика от тях, неговите бяха хладни и загадъчни като нощното небе.
— Не се справих подобаващо със задачата, Серафина — тихичко каза татко. — Може би никога няма да съм най-подходящият за теб, но вярвам, че мога да се справя и по-добре. Трябва да открием начин да бъдем семейство един за друг.
Той ме целуна по главата. Никога не го беше правил дотогава. Аз го зяпнах изумено. Хармоничните гласове на монасите ни заобикаляха и задържаха. За един-единствен великолепен миг аз успях да възстановя онова първоначално усещане, което бях изгубила, когато се бях родила: всичко бе такова, каквото трябваше да бъде, а аз бях точно там, където ми бе мястото.
И тогава то изчезна. Ние излязохме през украсената с бронзови орнаменти врата на катедралата, а музиката заглъхна зад нас. Орма пресече наперено площада, без да се сбогува, а плащът му се вееше като крилата на огромен прилеп. Татко ме връчи на бавачката, придърпа наметалото плътно около себе си и преви рамена срещу бурния вятър. Аз проплаках, искайки да се върна при него, но той не се обърна. Над нас се извисяваше пустото и много далечно небе.
Суеверна фалшификация или не, но съобщението на псалтира бе ясно: истината не може да бъде изречена. Ето една приемлива лъжа.
Не че света Капити, дано винаги да имам запазено място в сърцето й, беше лош заместник. Всъщност тя беше ужасяващо подходяща. Света Капити носеше собствената си глава на поднос като печена патица и гледаше кръвнишки от страницата, предизвиквайки ме да й бъда съдница. Тя символизираше живота на ума, напълно откъснат от безсрамното поведение на тялото.
Оцених това разделение, когато пораснах, и бях завладяна от собствените си телесни чудатости, но дори като малка винаги чувствах дълбоко състрадание към света Капити. Кой би могъл да обича някого с откъсната глава? Как тя би могла да постигне нещо смислено на този свят, когато ръцете й бяха заети с този поднос? Познаваше ли тя хора, които я разбираха и искаха да са й приятели?
Татко позволи на бавачката ми да слепи страниците на света Йортрудис — бедната дама не можа да си намери място от притеснение в нашата къща, докато не го направи. Аз така и не успях да зърна еретичката. Ако вдигнех страницата към светлината, можех едва доловимо да различа очертанията и на двете светици, слети заедно в ужасяващия образ на светица чудовище. Разперените ръце на света Йортрудис изскачаха от гърба на света Капити като чифт безполезни крила, а скритата й в сянка глава се подаваше там, където трябваше да бъде тази на заместничката й. Тя беше двойна светица, която да бди над моя двойствен живот.
В крайна сметка любовта към музиката ме подмами навън от безопасността на бащината ми къща и ме тласна към града и кралския двор. Поех огромен риск, но не можех да постъпя другояче. Не разбирах, че самотата бе неразривна част от мен и че музиката ще бъде светлината, която ще огрява дните ми.
1.
В средата на катедралата се издигаше модел на Рая, който се наричаше Златният дом. Покривът му се разтваряше като цвете и разкриваше кухина с размерите на човешко тяло, в която бе положен трупът на бедния принц Руфъс, покрит със саван от златисто и бяло. Краката му се опираха в свещения праг на Златния дом, а главата му бе положена в гнездо с позлатени звезди.
Или поне така трябваше да бъде. Убиецът на Руфъс го бе обезглавил. Пазачите напразно бяха претърсили гори и блатисти местности, в опит да намерят главата на принца. Той щеше да бъде погребан без нея.
Стоях на стъпалата на презвитериума — мястото, отредено за катедралния хор, — с лице към погребението. От високия балкон на амвона, който се намираше вляво от мен, епископът четеше молитва над Златния дом, а кралското семейство и опечалените благородници се бяха струпали в средата на църквата. Зад дървена преграда простолюдието, присъстващо на погребението, бе изпълнило подобния на пещера неф. Веднага след като епископът приключеше с молитвата, аз трябваше да изсвиря „Призив към свети Юстас“, който като светец трябваше да съпровожда душите нагоре по Райската стълба. Олюлявах се замаяна, ужасена — все едно бях помолена да свиря на флейта върху някоя ветровита и стръмна скала.
Всъщност въобще не бях помолена да свиря каквото и да е. Че бях част от програмата — дадох обещание на татко, когато си тръгвах, че няма да изпълнявам нищо пред публика. Бях слушала „Призива“ един или два пъти, но никога преди не го бях свирила. Това дори не беше моята флейта.