Избраният от мен солист обаче беше седнал върху своя инструмент и беше огънал платъка му, а акомпаниращият солист беше изпил твърде много чашки за душата на принц Руфъс и беше навън в галерията, защото му бе призляло от скръб. Липсваше втори акомпанимент. Погребението бе обречено на провал без „Призива“. Аз бях отговорна за музиката, така че това бе мой проблем.
Молитвата на епископа отиваше към края си. Той описваше великолепния Небесен дом, обитаван от Светиите, където някой ден всички ние ще почиваме във вечно блаженство. Не изброи изключенията, а и нямаше нужда да го прави. Очите ми неволно се стрелнаха към драконовия посланик и неговите сънародници от посолството, които седяха зад благородниците и пред тълпата от простолюдието. Те бяха в своите саарантраи — човешката си форма, — но се отличаваха, дори и от такова разстояние, по своите сребърни звънци по рамената, празните седалки около тях и нежеланието им да прекланят глава по време на молитва.
Драконите нямаха души. Никой не очакваше от тях да са набожни.
— Нека пребъде! — произнесе напевно епископът.
Това беше сигнал за мен да започна да свиря, но в същия този момент сред претъпкания неф отвъд преградата забелязах баща си. Лицето му беше бледо и изпито. В главата ми ехтяха думите му от преди близо две седмици, в деня, в който отидох в кралския двор: „При никакви обстоятелства не трябва да привличаш внимание върху себе си. Ако не желаеш да мислиш за собствената си безопасност, то поне си спомни за всичко, което аз мога да изгубя!“
Епископът се изкашля, но вътрешностите ми бяха сковани от лед и едва дишах.
Отчаяно потърсих нещо по-добро, върху което да се фокусирам.
Очите ми се натъкнаха на кралското семейство — три поколения седяха пред Златния дом като жива картина на печала. Кралица Лавонда беше пуснала посивелите си коси да падат свободно по рамената, а насълзените й сини очи бяха почервенели от оплакване на сина й. Принцеса Дион седеше изправена и гледаше свирепо, сякаш кроеше планове за отмъщение срещу убийците на по-малкия си брат или срещу самия Руфъс, задето не бе успял да доживее до четиридесетия си рожден ден. Принцеса Глизелда, дъщерята на Дион, беше опряла главата си, покрита със златиста коса, върху рамото на баба си, за да я утеши. Принц Лусиън Кигс, братовчед на Глизелда и неин годеник, седеше малко по-встрани от семейството и гледаше втренчено, без да вижда каквото и да е. Той не беше син на принц Руфъс, но изглеждаше толкова шокиран и поразен, все едно бе изгубил собствения си баща.
Те се нуждаеха от Райския мир. Не знаех много за Светците, не знаех нещо за мъката и за музиката като най-сигурната утеха. Това бе успокоението, което можех да им предложа. Вдигнах флейтата до устните си, а очите си към сводестия таван и засвирих.
Започнах твърде тихо, несигурна в мелодията, но нотите сякаш сами ме намираха и увереността ми нарасна. Музиката излетя от мен като гълъб, пуснат сред необятния неф — самата катедрала й придаде ново великолепие, като й отвръщаше, сякаш това божествено здание също бе мой инструмент.
Има мелодии, които са красноречиви като думите, които се носят логически и неизменно от едничката чиста емоция. „Призивът“ е точно такава мелодия, сякаш композиторът й бе търсил начин да извлече най-чистата есенция на скръбта, за да каже: „Ето какво е да изгубиш някого“.
Повторих „Призива“ два пъти, отказвайки да я завърша, защото смятах края на музиката за още една истинска загуба. Пуснах на свобода и последната нота, наострих ушите си за финалното, умиращо ехо и се почувствах изцедена. Нямаше да има аплодисменти, както подобаваше на обстоятелствата, но самата тишина бе оглушителна. Погледнах множеството от лица — към събралите се благородници и останалите гости от висшето общество, към притиснатата тълпа от простолюдието отвъд преградата. Никой не помръдваше, с изключение на драконите, които се местеха неспокойно по местата си, и Орма, опрян до парапета, който махаше глуповато с шапката си към мен.
Бях твърде изтощена, за да ми стане неудобно от него. Поклоних се и изчезнах от поглед.
Аз бях новата помощничка на кралския композитор и за да получа тази длъжност, успях да се преборя с двадесет и седем други кандидати — от странстващи трубадури до утвърдени майстори музиканти. Бях истинска изненада — никой в консерваторията не ми обръщаше внимание като протеже на Орма. Той беше скромен учител по теория на музиката, а не истински музикант. Компетентно боравеше с клавесина, но все пак инструментът свиреше сам, ако натискаш правилните клавиши. Липсваха му страст и музикалност. Никой не очакваше от негов редовен ученик да се развие по какъвто и да е начин.