Обърнах се към седалките, отредени за хора, за да си взема плаща, а Гънтард си тръгна, за да изпълни поръченията ми. Зад мен възрастният мъж извика:
— Милейди, почакайте! Абдо изминал целия този път, само за да срещне с вас!
Задържах погледа си право напред, докато се спусках надолу по стълбите извън полезрението му.
Монасите бяха изпели докрай „Отпътуването“ и я бяха започнали наново, но нефът бе все още полупрепълнен — изглежда никой не искаше да си ходи. Принц Руфъс беше популярен сред хората. Почти не го познавах, но когато Виридий ме бе представил, той говори любезно с мен, а очите му пламтяха като искри. Искрата на угасналия му живот беше запалила половината град, като трагедията се обсъждаше от разхождащите се по улиците граждани, които говореха шепнешком и клатеха невярващо глави.
Руфъс беше убит по време на лов, а кралската стража не успя да открие следи от извършителя. За някои липсващата глава подсказваше, че това бе дело на драконите. Предполагах, че саарантраите, които посетиха погребението, бяха достатъчно наясно с всичко това. Оставаха едва десет дни до пристигането на Ардмагара и четиринадесет до годишнината от договора. Ако някой дракон наистина беше убил принц Руфъс, то моментът бе изключително неподходящ. И без това гражданите ни се отнасяха с недоверие към драконовия вид.
Тръгнах към южното крило на катедралата, но вратата там беше блокирана от строеж. Пръснати дървени и метални тръби заемаха половината пространство на пода. Продължих надолу по нефа към голямата врата, като бях нащрек баща ми да не се появи изненадващо иззад някоя колона.
— Благодаря ти! — проплака една възрастна придворна дама, когато минах покрай нея. Тя сложи ръце до сърцето си. — Никога не съм била толкова трогната.
Направих лек реверанс, докато я подминавах, но възторгът й привлече други придворни, които стояха наблизо.
— Съвършено! — дочух аз, а също и: — Величествено!
Кимнах любезно и се опитах да се усмихна, докато се отдръпвах от ръцете, които се опитваха да ме уловят. Измъкнах се през тълпата, усещах, че усмивката ми е неестествена и фалшива като на саарантра.
Вдигнах качулката на плаща си, докато преминавах покрай насъбрали се граждани, облечени в груби бели туники.
— Погребал съм повече хора, отколкото мога да преброя… дано всички да са седнали около Райската маса — рече развълнувано един едър член на гилдия с бяла филцова шапка, нахлузена върху главата му, — ала никога до ден-днешен не бях виждал Райската стълба.
— Не съм чувал някой да свири така. Не беше съвсем подобаващо за жена, не мислите ли?
— Може би е чужденка — изсмяха се те.
Обгърнах плътно с ръце тялото си, ускорих крачка към голямата врата и целунах кокалчетата на пръстите си в посока към Рая, защото така прави всеки, когато излиза от катедралата, дори и този някой да бях… аз.
Излязох навън сред бледата следобедна светлина, изпълних дробовете си с чист студен въздух и усетих как напрежението се разсея. Зимното небе беше ослепително синьо, а напускащите погребението се разпръсваха като листа от силен вятър.
Едва тогава забелязах дракона, който ме чакаше на стълбите на катедралата с най-доброто си копие на истинска човешка усмивка. Никой в целия свят нямаше да сметне неестественото изражение върху лицето на Орма за трогателно, освен мен.
2.
Орма в качеството си на учен беше освободен от задължението да носи звънец и поради тази причина малцина въобще осъзнаваха, че е дракон. Несъмнено той имаше своите чудатости: никога не се смееше, не разбираше много от мода, обноски и изкуство, харесваше трудни математически задачи и платове, които не причиняват сърбеж. Друг саарантра щеше да го разпознае само по миризмата, но малцина от хората разполагаха с достатъчно силно обоняние, за да разпознаят един саар, или пък имаха познанието да разберат какво всъщност са надушили. За останалите в Горед той беше просто човек: висок, слаб, с брада и очила.
Брадата му беше изкуствена — бях я отскубнала веднъж, когато бях бебе. Мъжете саарантраи не можеха да си пускат бради по своя воля — една особеност на трансформацията, като сребърната им кръв. На Орма не му трябваше окосмяване по лицето, за да минава за човек — мисля, че на него просто му харесваше начинът, по който изглеждаше.