Той ми махна с шапката си, сякаш имаше вероятност да не го забележа.
— Все още прибързваш с глисандото, но изглежда, че най-после си овладяла фрулатото — рече той вместо поздрав. Драконите никога не разбират за какво става дума.
— И аз съм щастлива да те видя — отвърнах аз, след което съжалих за сарказма, макар че той нямаше да го разбере. — Радвам се, че ти е харесало.
Орма ми хвърли бърз поглед и наклони глава на една страна, както правеше винаги, когато бе разбрал, че е пропуснал някаква важна подробност, но не можеше да се досети каква точно бе тя.
— Смяташ, че първо трябваше да кажа здравей ли? — опита да налучка той.
Въздъхнах.
— Смятам, че съм твърде изморена, за да ми пука, че не съм била перфектна технически.
— Именно това не мога да разбера никога — каза той и размаха филцовата си шапка към мен. Изглежда бе забравил, че тя служеше за носене. — Ако беше свирила перфектно, както би могъл да го направи един саар, нямаше да въздействаш така на слушателите си. Хората плачеха, и то не поради факта, че ти понякога хъмкаш, докато свириш.
— Ти се шегуваш — отвърнах покрусена аз.
— Това оказа интересно въздействие. През повечето време изпълнението бе хармонично, между кварта и квинта, но от време на време ти внезапно отиваше в нехармоничната септима. Каква бе причината?
— Не съм осъзнавала, че го правя!
Орма внезапно погледна надолу. Дребно хлапе, облечено в траурна дреха, с цвят, който можеше да мине за всякакъв друг, но не и бял, дърпаше настоятелно края на късия му плащ.
— Привличам малките деца — измърмори Орма и смачка шапката си с ръце. — Ще го изпъдиш ли?
— Господине? — обърна се към него малкото момиче. — Това е за вас.
Тя навря мъничката си ръка в неговата.
Аз зърнах отблясъка на злато. Що за лудост бе това? Малка просякиня да дава пари на Орма.
Той се вгледа в предмета, който държеше в ръката си.
— Има ли и някакво съобщение? — Гласът му пресекваше, докато произнасяше думите, и мен ме побиха тръпки. Долових съвсем ясна емоция. Никога не бях чувала такава от него.
— Монетата е съобщението — издекламира момиченцето.
Орма вдигна глава и се огледа — погледът му се спря върху голямата врата на катедралата, спусна се надолу по стълбите, след това към изпълнения с хора площад, премина от другата страна на моста до катедралата, покрай реката и се върна обратно. Рефлексивно аз също започнах да се озъртам, макар да нямах представа за какво точно. Залязващото слънце пламтеше ярко над покривите, на моста се беше събрала тълпа от хора, ослепителният часовник на Комонот от другата страна на площада отброяваше десет дни, голи дървета покрай реката се полюшваха от лекия ветрец. Не успях да видя нищо друго.
Отново погледнах към Орма, който сега се взираше в земята, все едно бе изпуснал нещо. Предположих, че е изгубил монетата, но не беше така.
— Къде отиде тя? — попита той.
Момиченцето беше изчезнало.
— А какво ти подаде? — контрирах на свой ред аз.
Той не отговори и внимателно пъхна предмета отпред, във вълнения си траурен жакет, а под него за миг се подаде копринената му риза.
— Хубаво — казах аз. — Не ми казвай.
Орма изглеждаше озадачен.
— Нямам никакво намерение да го правя.
Бавно си поех въздух, за да се опитам да не му се ядосам. В същия този момент на моста до катедралата настъпи суматоха. Погледнах към мястото, откъдето идваха виковете, и стомахът ми се обърна: шестима разбойника с черни пера на шапките от сектата „Синовете на свети Огдо“ бяха наобиколили в полукръг някакъв беден човек от едната страна на моста. Хора от всички посоки прииждаха към глъчката.
— Хайде да се върнем обратно вътре, докато утихне кавгата — казах аз и хванах Орма за ръкава, но вече бе късно. Той беше забелязал случващото се и бързо се спускаше надолу по стълбите в посока на тълпата.
Фигурата, притисната до парапета на моста, бе на дракон. Успях да различа отблясъка от сребърния му звънец дори от стъпалата на катедралата. Орма си проправяше път през насъбралото се множество с рамо. Опитах да се движа близо до него, но някой ме бутна, а аз се спънах и паднах в празното място пред тълпата, където „Синовете на свети Огдо“ размахваха заплашително палките си към свития от страх саарантра. Те рецитираха „Проклинането на свети Огдо към Звяра“:
— Проклети да са очите ти, червей! Проклети да са ръцете ти, сърцето ти и плодът ти за вечни времена! Светиите те проклинат, Окото на Рая те проклина, нека всяка твоя лукава мисъл се обърне срещу теб като проклятие!