Айюла кимва сериозно и вдига телефона над тенджерата точно когато сипвам спанака.
— Ей, хора, вижте как се прави ефо!
За миг замръзвам на място със спанака в ръка.
Наистина ли качва клипове в „Снапчат“? После се отърсвам. Грабвам телефона от ръката ѝ и натискам „изтрий“, омазвайки екрана с олио.
— Ей!
— Много бързаш, Айюла. Много бързаш.
#3
— Феми е третият. Трима стигат, за да те обявят за сериен убиец.
Шепна, в случай че точно в този момент някой минава покрай вратата на Мухтар и думите ми достигнат до него през петте сантиметра дърво. Не поемам други рискове, освен да се доверя на мъжа в кома.
— Трима — повтарям на себе си.
Снощи не можах да заспя, така че спрях да броя отзад напред и седнах на бюрото си. Без да се замисля, и 3 часа през нощта написах в „Гугъл“: „сериен убиец“. Ето: три или повече убийства… сериен убиец.
Разтривам краката си, за да пропъдя игличките. Има ли смисъл да казвам на Айюла какво съм научила?
— Някъде дълбоко в себе си тя го знае, нали?
Поглеждам Мухтар. Брадата му отново е поникнала. Ако не го обръснем поне веднъж на две седмици, започва да се заплита и заплашва да превземе половината му лице. Някой е пропуснал да свърши работата си. В такива случаи обикновено виновникът е Инка.
В коридора се чува тихо подсвиркване, което идва насам. Таде. Когато не пее, си тананика, а когато и това му омръзне, си свирука. Музикална кутия на крака. Звукът повдига духа ми. Ставам и отварям вратата тъкмо когато той се приближава и се усмихва.
Аз махам с ръка, после я отпускам. Мислено се наругавам за прекомерния ентусиазъм. Една усмивка щеше да бъде повече от достатъчна.
— Трябваше да се досетя, че си тук.
Той отваря папката, която носи, поглежда я и ми я подава. Картонът на Мухтар. Вътре не пише нищо интересно. Не се е подобрил, не се е влошил. Наближава моментът, в който ще вземат решение. Извръщам глава, за да го погледна. Лежи си спокойно. Завиждам му за това; самата аз, затворя ли очи, виждам труп. Чудя се дали някога ще виждам нещо различно.
— Знам, че си загрижена за него. Исках само да проверя дали си готова за…
Гласът му пресеква.
— Той е наш пациент, Таде.
— Знам, знам. Но няма нищо лошо в това да бъдеш загрижен за съдбата на друго човешко същество.
Той ме докосва леко по рамото за успокоение. Мухтар ще умре, но не в басейн от собствената си кръв, а тялото му няма да бъде изядено от раците, с които е пълна лагуната под Третия мост. Близките му ще знаят какво е станало с него. Топлата ръка на Таде се задържа върху рамото ми и аз се облягам на нея.
— За да повдигна духа ти — носи се слух, че ще те повишат в главна сестра! — казва той и рязко дръпва ръката си.
Това не е кой знае каква изненада; мястото стои свободно от известно време, а кой друг да го заеме? Инка ли? Много повече се вълнувам от ръката, която вече не е на рамото ми.
— Страхотно — отвръщам аз, понеже това очаква да чуе.
— Когато го обявят официално, ще го отпразнуваме.
— Супер.
Надявам се да не звуча пренебрежително.
Песен
Таде работи в най-малкия от всички лекарски кабинети, но не съм го чувала да се оплаква. Дори да му е хрумвало, че е несправедливо, никога не го показва.
Днес обаче това работи в наша полза. Щом вижда иглата, малкото момиченце се спуска към вратата, но не стига далеч с малките си краченца. Майка ѝ я хваща.
— Не! — пищи детето, като рита и дращи.
Прилича на подивяло пиле. Майката стиска зъби и търпи. Чудя се дали си е представяла това, докато се е снимала с корема или е организирала бебешко парти.
Таде бръква в купата с бонбони, която държи на бюрото си специално за малките си пациенти, но тя блъсва ръката му с близалката. Усмивката му не трепва; той запява. Гласът му изпълва стаята и залива мозъка ми. Всичко утихва. Детето млъква объркано. Поглежда майка си, която също е омагьосана от гласа. Няма значение, че песента е „Мери имаше агънце“. Всички ни побиват тръпки. Нима има нещо по-красиво от мъж с глас като океана?
Поглеждам през прозореца и виждам група хора, които сочат нагоре. Таде рядко включва климатика и прозорецът му почти винаги стои отворен. Казвал ми е, че обича да слуша Лагос, докато работи — неспирните клаксони, виковете на амбулантните търговци, скърцането на гуми по асфалта. Ето че сега Лагос слуша него.
Момиченцето подсмърква и избърсва сополите си с опакото на ръката си. Приближава се към Таде. Когато порасне, ще мисли за него като за първата си любов. Ще си спомня идеалния му, гърбав нос, топлите му очи. А дори да забрави лицето му, гласът му завинаги ще остане в сънищата ѝ.