— Бих искала да спреш да идваш на работното ми място.
Сега вече привличам вниманието ѝ; тя оставя молива и се завърта към мен, а растите ѝ политат от рязкото движение.
— Защо?
— Просто не желая да смесвам служебния и личния си живот.
— Добре.
Тя свива рамене и се обръща отново към скицника. От мястото, където стоя, виждам, че е рокля в стила на ексцентрична дама от двайсетте години.
— Освен това бих искала да не говориш повече с Таде.
Тя пак се обръща към мен, наклонила глава на една страна. Намръщена е, което изглежда странно, защото се случва много рядко.
— Защо?
— Просто не мисля, че е разумно да започваш нещо с него.
— Защото ще го нараня?
— Не казвам това.
Тя замълчава, обмисляйки думите ми.
— Харесваш ли го?
— Това не е важно. Не мисля, че в момента трябва да се виждаш с когото и да било.
— Казах ти, че трябваше да го направя. Казах ти.
— Мисля, че трябва да си починеш малко.
— Ако го искаш за себе си, просто кажи. — Дава ми време да реагирам. — При това той не е много по-различен от останалите.
— Какви ги говориш?
Той е различен. Мил и чувствителен. Пее на децата.
— Не е задълбочен. Търси само хубавичко лице. Всички само това искат.
— Ти не го познаваш! — Гласът ми прозвучава по-високо, отколкото очаквам. — Той е мил и чувствителен, и…
— Искаш ли да ти докажа?
— Искам само да спреш да говориш с него, разбра ли?
— Е, човек не получава винаги това, което иска.
Тя завърта стола си и се връща към работата си. Би трябвало да си изляза, но вместо това взимам дрехите ѝ една по една и ги сгъвам, за да уталожа гнева и самосъжалението.
Спирала
Ръката ми е нестабилна. Гримирането иска стабилни ръце, а аз не съм свикнала да го правя. Никога не съм виждала смисъл в опитите да прикрия несъвършенствата си: също толкова безполезно, колкото да пръскаш с освежител за въздух на излизане от тоалетната — в крайна сметка пак ще мирише на парфюмирани лайна.
На лаптопа до мен върви клип от „Ютуб“ и аз се мъча да повтарям всичко, което прави момичето, като се гледам в огледалото на тоалетката. Действията ни не съвпадат особено, но аз упорствам. Взимам спиралата и я нанасям по миглите си. Те се слепват. Опитвам се да ги разделя и омазвам пръстите си. Мигвам и под очите ми остават черни следи. Отне ми доста време да нанеса фон дьо тена и не искам да се развали, така че просто слагам още.
Оглеждам творението си в огледалото. Изглеждам различно, но дали е по-добре… не знам. Изглеждам различно.
На тоалетката стоят нещата, които трябва да влязат в дамската ми чанта.
Две пакетчета носни кърпички, едно 300-милилитрово шише с вода, един комплект за първа помощ, едно пакетче мокри кърпички, едно портмоне, една тубичка крем за ръце, един балсам за устни, един телефон, един тампон, една свирка.
На практика, важните неща за всяка жена. Подреждам ги в чантата си и излизам от стаята, като внимателно затварям вратата след себе си. Майка ми и сестра ми още спят, но чувам пъргавите движения на домашната помощница в кухнята. Отивам при нея и тя ми подава обичайната чаша със сок от портокали, лайм, ананас и джинджифил. Нищо не може да разсъни тялото така, както чаша плодов сок.
Когато часовникът удря 5 часа, излизам от къщи и се вливам в сутрешния трафик. Пристигам в болницата в 5:30. Толкова е тихо по това време, че човек се изкушава да шепти. Оставям чантата си зад регистратурата и взимам книгата, за да проверя дали е станало нещо особено през изминалата нощ. Една от вратите зад мен се отваря и излиза Чичи.
Смяната ѝ е свършила, но тя не си тръгва.
— О, да не би да носиш грим?
— Да.
— По какъв случай?
— Просто реших…
— Чудесата нямат край! Дори си сложила доста фон дьо тен!
Устоявам на импулса да грабна мокрите кърпички и да изтрия грима още в този момент.
— Намерила си си приятел, аби14?
— Какво?
— На мен можеш да кажеш, аз съм ти приятелка.
Не мога да ѝ кажа. Тя ще пусне слуха още преди да го е чула докрай. И не сме приятелки. Чичи се усмихва с надеждата да ме предразположи, но усмивката стои неестествено на лицето ѝ. Челото и бузите ѝ са покрити с прекалено светъл коректор, прикриващ агресивните ѝ пъпки (въпреки че е приключила с пубертета много преди да се родя), а яркото червило е пропило в напуканите ѝ устни. Дори усмивката на Жокера би била по-предразполагаща.
Таде пристига в 9. Още не е сложил лекарската престилка и виждам мускулите под ризата му. Старая се да не зяпам в тях. И да не мисля за факта, че ми напомнят за Феми. Първият му въпрос е: