В деня, в който направили един месец, тя го намушкала в банята на апартамента му. Не го била планирала, естествено. Той бил ядосан, крещял ѝ, а горещият му, смърдящ на лук дъх я блъскал в лицето.
(Но защо е носела ножа?)
Ножът беше за самозащита. Една жена никога не може да бъде сигурна с мъжете; те си искат своето и го искат веднага. Не искала да го убие, искала само да го предупреди, но той не се уплашил. Феми беше над метър и осемдесет висок и тя вероятно е изглеждала като кукла до него с дребничката си фигура, дългите си мигли и пълните си розови устни.
(По нейни думи, не мои.)
Убила го с първия замах, промушвайки го право в сърцето. Но после повторила още два пъти, за всеки случай. Той се свлякъл на земята. Тя чувала само собственото си дишане и нищо друго.
Тяло
Чували ли сте това и преди? Две момичета влизат в стая. Стаята е в апартамент. Апартаментът е на третия етаж. В стаята лежи труп на възрастен мъж. Как успяват да свалят трупа до първия етаж, без никой да ги види?
Първо: набавят си нужните материали.
— Колко чаршафа ни трябват?
— Колко има?
Айюла изтича и се върна със сведението, че в шкафа в мокрото помещение има пет чаршафа. Аз прехапах устни. Трябваха ни много, но се боях, че близките може да забележат, ако единственият чаршаф се окаже този върху леглото му. За средностатистически мъж това не би било необичайно, но този беше педант. Библиотеката му бе подредена по азбучен ред. Банята беше пълна с почистващи препарати; дори купуваше същите дезинфектанти като мен. Кухнята му светеше. Айюла просто не изглеждаше на място тук; мана в чистото му съществуване.
— Донеси три.
Второ: почистват кръвта.
Попих кръвта с кърпа и я изцедих в мивката. Повторих действието толкова пъти, колкото бе нужно, за да подсуша пода. Айюла висеше над главата ми, пристъпвайки от крак на крак. Не обръщах внимание на нетърпението ѝ. Много повече време отнема да се избавиш от тяло, отколкото от душа, особено ако не искаш да оставяш следи от нередни постъпки. Погледът ми обаче постоянно се стрелкаше към свлечения труп, подпрян на стената. Нямаше да успея да свърша добре работата си, докато не махнехме това тяло оттам.
Трето: превръщат го в мумия.
Разстлахме чаршафите на вече сухия под и тя го уви в тях. Аз не исках да го докосвам. Виждах релефното му тяло под бялата тениска. Приличаше на мъж, който може да преживее няколко рани, но същото е важало и за Ахил и Цезар. Жалко, че смъртта щеше да изпили широките му рамене и плочките по корема му, докато останат само костите. Когато дойдох, проверих пулса му три пъти, после още три пъти. Изглеждаше просто заспал, толкова умиротворено излъчване имаше. Сега стоеше до стената с наведена глава, превит гръб и разкривени крака.
Айюла издърпа тялото му върху чаршафите, като пъшкаше. Избърса потта от челото си и остави следа от кръв по него. Зави трупа и го скри от погледа ми. После ѝ помогнах да го завърти и увие целия в плат. Изправихме се и го погледнахме.
— Сега какво? — попита тя.
Четвърто: преместват тялото.
Можехме да използваме стълбите, но си представих как срещаме някого, докато мъкнем нескопосано увит труп. Хрумнаха ми няколко възможни обяснения:
„Правим номер на брат ми. Той спи много дълбоко и го местим, за да се събуди на друго място.“
„Не, не, това не е истински човек, за какви ни вземате? Това е манекен.“
„Не, госпожо, това е чувал с картофи.“
Представих си разширените от ужас очи на измисления свидетел, който си плюе на петите. Не, и дума не можеше да става за стълбите.
— Трябва да вземем асансьора.
Айюла отвори уста да попита нещо, но само поклати глава и я затвори. Тя беше свършила своята работа, останалото беше за мен. Вдигнахме го. Трябваше да поема тежестта с коленете, не с гърба си. Усетих как нещо изпращя и изпуснах моята част на тялото, която тупна на земята. Сестра ми завъртя очи. Хванах го отново за краката и го понесохме към вратата.
Айюла изтича при асансьора, натисна копчето и се върна, за да вдигне отново раменете на Феми. Аз се огледах, за да се уверя, че на площадката няма никого. Изкушавах се да се помоля никой съсед да не отвори вратата си в този момент, но подозирам, че това щеше да бъде от онези молитви, на които Той не отговаря. Трябваше да разчитам на късмета и скоростта. Тихо го извлачихме по каменния под. Асансьорът иззвънтя тъкмо навреме и отвори паст да ни погълне. Надникнах да видя дали е празен, след което го натъпкахме в ъгъла, така че да не се вижда от пръв поглед.