Облягам се на касата и я гледам, мъчейки се — безуспешно — да проумея как работи съзнанието ѝ. Тя си остава загадка за мен, също като „творбите“, с които са нашарени стените ѝ. По едно време имаше приятел художник, който намаца дръзки черни мазки по бялата постна боя. Чувствам се не на място в тази изискана стая с бели мебели и плюшени играчки. По-добре да беше нарисувал ангелче или фея. По онова време си личеше, че се надява щедростта и талантът да му осигурят място в сърцето ѝ или поне в леглото ѝ, но беше нисък и имаше зъби, които се бореха за място в устата му, така че получи само потупване по главата и кутийка „Кока-Кола“.
Айюла запява фалшиво. Аз се покашлям.
— Айюла.
Тя се обръща към мен, без да спира да танцува. По лицето ѝ се разлива широка усмивка.
— Как беше на работа?
— Нормално.
— Супер. — Тя поклаща бедра и сгъва колене. — Звънях ти.
— Бях заета.
— Исках да те изведа на обяд.
— Благодаря, но обикновено обядвам в болницата.
— Хубаво.
— Айюла — подхващам отново аз с внимателен тон.
— Аха?
— Може би трябва да взема ножа.
Движенията ѝ се забавят; вече само поклаща тяло и от време на време помахва с ръка.
— Какво?
— Казах, че може би трябва да взема ножа.
— Защо?
— Защото… не ти е нужен.
Тя се замисля. Отнема ѝ не повече време, отколкото на лист хартия — да изгори.
— Не, благодаря. Мисля да го задържа.
После забързва темпото на танца и се отдалечава от мен. Решавам да пробвам друг подход. Взимам айпода ѝ и намалявам звука. Тя отново се обръща към мен, намръщена:
— Сега пък какво?
— Не е добра идея да стои у теб, в случай че някой реши да претърси дома ни. Можеш да го хвърлиш в лагуната и да намалиш риска да те хванат.
Тя скръства ръце и присвива очи. Гледаме се така около секунда, после тя въздъхва и отпуска ръце.
— Ножът е важен за мен, Кореде. Нищо друго не ми е останало от него.
Ако друг слушаше тези сантименталности, може би думите ѝ щяха да имат някаква тежест. Но мен не може да заблуди. Не е ясно на какви чувства изобщо е способна Айюла.
Чудя се къде ли крие ножа. Никога не съм го виждала, освен в онези моменти, когато гледам кървящия труп пред себе си, а понякога и тогава го няма. По някаква причина не мога да си представя, че би намушкала някого, ако не държи точно този нож; сякаш не тя, а той извършва убийството. От друга страна, нима е толкова трудно да се повярва? Кой може да докаже, че предметите нямат собствена воля? Или че колективната воля на предишните собственици не продължава да направлява действията им?
Баща
Айюла наследи ножа от него (като под „наследи“ разбирам, че го прибра още преди тялото му да изстине в земята). Изборът ѝ беше логичен; това бе предметът, с който той най-много се гордееше.
Баща ни го държеше прибран в кания и заключен в едно чекмедже, но го вадеше всеки път, когато имахме гости, за да се изфука. Хващаше двайсет и три сантиметровото извито острие между пръстите си и привличаше вниманието на публиката към черните, напомнящи запетайки орнаменти, гравирани върху светлата кокалена дръжка. Представлението обикновено биваше съпроводено с някаква история.
Понякога ножът беше подарък от колега от университета на име Том, задето спасил живота му на някакъв кораб. Друг път го беше избил от ръката на войник, който се опитал да го убие с него. Според третата — любимата му — версия, пък беше дар в знак на признателност от някакъв шейх, с когото сключил толкова добра сделка, че онзи му предложил да избира между дъщеря му и последния нож, изработен от отдавна умрял занаятчия. Дъщерята била кривогледа и баща ми взел ножа.
Тези истории бяха най-близкото нещо до приспивни приказки в нашето семейство. Обичахме момента, в който баща ни с театрален замах вадеше ножа, а гостите инстинктивно отстъпваха назад. Той винаги се смееше и ги насърчаваше да го разгледат отблизо. Докато охкаха и ахкаха, татко кимаше и се наслаждаваше на възхищението им. Рано или късно някой задаваше очаквания въпрос: „Откъде го имаш?“, и тогава той поглеждаше ножа така, сякаш го вижда за първи път, завърташе го, за да улови светлината, и се впускаше в онази история, която му се струваше най-подходяща за съответната публика.
След като гостите си тръгнеха, баща ни старателно лъсваше ножа с парцалче и малко шишенце моторно масло, за да почисти спомена от ръцете, които го бяха докосвали. Гледах как изстисква няколко капки масло и внимателно ги разнася по острието, движейки пръста си в кръг. Това бяха единствените случаи, когато го виждах да проявява нежност. Работеше бавно, най-често, без да обръща внимание на присъствието ми. Щом станеше, за да изплакне маслото от острието, аз си тръгвах. Това несъмнено бележеше края на ритуала по почистването, но ми се струваше по-разумно да си тръгна преди това, в случай че настроението му се промени.