Личи си как се опитва да направи връзката, сравнявайки външността на Айюла с моята. Има прилика — в устата, в очите — но ако Айюла прилича на порцеланова кукла, аз напомням за вуду фигурка. Инка, която е вероятно най-привлекателната служителка в „Свети Петър“ с херувимското си носле и широките си устни, бледнее пред сестра ми. Тя също го съзнава и изпъчена докрай, суче скъпата си коса с пръсти.
— Каква е тази миризма? — пита Бунми. — Прилича на… това е…
Айюла се навежда напред и прошепва нещо в ухото ѝ, после се изправя.
— Това ще бъде нашата малка тайна — смигва ѝ тя, а безизразното лице на Бунми засиява.
Толкова ми стига. Запътвам се към регистратурата.
В този миг чувам гласа на Таде и пулсът ми се ускорява. Хващам Айюла за ръката и я помъквам към изхода.
— Ей!
— Трябва да си вървиш!
— Какво? Защо? Защо си толкова…?
— Какво става…?
Гласът на Таде пресеква, а кръвта във вените ми изстива. Айюла се отскубва от хватката ми, но все едно, вече е късно. Очите му се спират върху нея и видимо се разширяват. Той изпъва престилката си.
— Какво става? — повтаря той, внезапно пресипнал.
— Аз съм сестрата на Кореде — обявява Айюла.
Погледът му се мести от нея към мен, после обратно.
— Не знаех, че имаш сестра.
Говори на мен, но не откъсва очи от нея.
Айюла се нацупва.
— Струва ми се, че се срамува от мен.
Той ѝ се усмихва; усмивката му е мила.
— Не, разбира се. Кой би могъл? Простете, не разбрах името ви.
— Айюла.
Тя подава ръка, както кралица протяга ръка към поданиците си.
Той я поема и леко я стисва.
— Аз съм Таде.
Училище
Не мога да посоча точния момент, в който разбрах, че Айюла е красива, а аз… не съм. Знам обаче, че съзнавах недостатъците си много преди това.
Гимназията може да бъде жестоко място. Момчетата си правеха списъци с „осморки“ — такива с фигура като бутилка от „Кока-Кола“, и с „единици“ — като пръчки. Драскаха рисунки на момичетата, като преувеличаваха най-хубавите или най-лошите им черти, и ги закачаха на таблото за съобщения, така че целият свят да ги види — поне докато учителите ги откъснеха и от кабарчетата останеха да висят само малки дразнещи листчета.
Мен рисуваха с грамадни устни като на горила и с очи, които изместваха всичко останало. Казвах си, че момчетата са незрели и тъпи и няма никакво значение, че не ме искат, нито пък че някои въпреки всичко се пробваха, защото предполагаха, че ще бъда признателна за вниманието им и ще направя всичко, което поискат. Стоях далеч от всички. Подигравах се на момичетата, които припадаха по разни момчета, съдех ги, че се целуват, и се отнасях презрително при всяка възможност. Бях над всичко.
Но никого не можех да заблудя.
Две години по-късно бях обръгнала и готова да защитавам сестра си, убедена, че ще стане прицел на същото отношение. Може би дори по-лошо. Щеше да си идва всеки ден разплакана, а аз щях да я прегръщам и успокоявам. Ние двете срещу целия свят.
Слуховете твърдяха, че е получила покана за среща още първия ден, при това от второкурсник, което беше нечувано. Момчетата от горните класове не забелязваха момичетата от долните, а и да го правеха, гледаха да не се разчува. Тя отказала. Но посланието беше ясно.
Петно
— Просто ми хрумна да обядваме заедно.
— Не, искала си да видиш къде работя.
— И какво лошо има в това, Кореде? — възкликва майка ми. — Работиш там вече година, а сестра ти не е идвала нито веднъж!
Ужасена е от този факт, както от всяка неправда, от която смята, че страда Айюла.
Домашната помощница донася яденето от кухнята и го слага на масата. Айюла се пресяга и пълни купата си. Развива амала12 и топи залъка в супата още преди с майка ми да сме си сипали.
Седим на обичайните си места на правоъгълната маса: аз и майка ми от лявата страна, Айюла от дясната. Преди имаше един стол начело на масата, но аз го хвърлих в големия огън, който бяха запалили близо до къщата. Не говорим за това. Не говорим за него.
— Днес се обади леля ви Тайво.
— Така ли?
— Да. Каза, че иска да ви чува по-често.
Мама замълчава в очакване на отговор.
— Ще ми подадеш ли окро13, моля?
Подава ми го.
— Е — продължава тя, след като нито една от дъщерите ѝ не се хваща на предишната въдица, — Айюла каза, че в болницата има много сладък лекар.
Аз изпускам купичката и супата се разлива по масата. Зелената лепкава течност бързо попива в покривката на цветя.