— Как е Айюла?
Преди ме питаше как съм аз. Отговарям, че е добре. Той се взира заинтригувано в лицето ми.
— Не знаех, че носиш грим.
— Обикновено не нося, но реших да пробвам нещо различно… Как ти се струва?
Той оглежда свъсено творението ми.
— Мисля, че те предпочитам без него. Имаш хубава кожа. Толкова гладка.
Забелязал е кожата ми…!
При първа възможност се скривам в тоалетната, за да сваля грима, но замръзвам, когато виждам Инка, присвила устни срещу огледалата над мивките. Отстъпвам тихо назад, но тя се обръща към мен и повдига вежди.
— Какво правиш?
— Нищо, тръгвам си.
— Но ти тъкмо влезе…
Тя присвива очи и се приближава към мен, изпълнена с подозрение. Забелязва грима ми и се изкисква.
— Леле, леле, какъв позор за au natural.
— Беше само опит.
— Опит да спечелиш сърцето на доктор Таде?
— Не! Не, разбира се!
— Майтапя се с теб. И двете знаем, че Айюла и Таде са родени един за друг. Изглеждат великолепно заедно.
— Точно така.
Инка се усмихва насмешливо. Заобикаля ме и излиза от тоалетната, а аз изпускам стаения си дъх. Втурвам се към мивката, взимам мокра кърпичка от чантата си и започвам да търкам лицето си. Свалям каквото мога, и наплисквам лицето си с вода, за да отмия всички следи от грим и сълзи.
Орхидеи
У дома пристига букет от ослепително ярки орхидеи. За Айюла. Тя посяга и взима картичката, мушната между стъблата. Усмихва се.
— От Таде е.
Това ли вижда той в нея? Екзотична красавица? Утешавам се с мисълта, че и най-красивите цветя повяхват и умират.
Айюла взима телефона си и пише съобщение, като в същото време изрича текста на висок глас: „Всъщност. Предпочитам. Рози“. Трябва да я спра, наистина трябва. Таде е човек, който влага много мисъл в действията си. Представям си как разглежда един по един букетите в цветарския магазин, как разпитва за особеностите на цветята и нужните им грижи, за да вземе правилно решение. Избирам една ваза от колекцията и слагам букета на централната маса. Стените са боядисани в сериозно кремаво и цветята внасят настроение в дневната.
— Изпращане.
Съобщението ѝ ще го стъписа, разочарова и нарани. Но може пък да разбере, че тя не е за него, и най-сетне да се отдръпне.
По обяд пристига впечатляващ букет от червени и бели рози. Айюла е излязла да пазарува платове, така че домашната помощница го връчва на мен, макар и двете да знаем за кого е. Това не са вече повяхващите рози, с които обожателите на сестра ми обикновено украсяват масата ни; тези пращят от живот. Опитвам се да не вдишвам мъчително сладкото ухание и да не се разплача.
Мама влиза в стаята и веднага фокусира цветята.
— От кого са?
— От Таде — отговарям аз, въпреки че Айюла я няма и аз не съм отворила картичката.
— Докторът?
— Да.
— Той не ѝ ли изпрати орхидеи сутринта?
— Да — въздъхвам аз. — А сега праща рози.
На лицето ѝ се разлива мечтателна усмивка. Вече избира асо еби15 и съставя списъка с гости за сватбата. Оставям я при цветята и фантазиите ѝ и се прибирам в стаята си. А тя никога не ми се е струвала така лишена от живот, както сега.
Вечерта Айюла се прибира, опипва с пръсти розите, снима ги и тъкмо се кани да публикува снимката, когато за пореден път ѝ напомням, че гаджето ѝ е изчезнало вече от месец и се очаква да скърби по него. Тя се нацупва.
— Колко още трябва да пускам скучни, тъжни неща?
— Нищо не е нужно да пускаш.
— Все пак колко?
— Около година предполагам.
— Шегуваш се.
— Ако е по-кратко, най-малкото ще изглеждаш жалко подобие на човешко същество.
Тя се взира в мен, за да разбере дали бездруго не я смятам за жалко подобие на човешко същество. Тези дни и аз не знам какво и дори как да мисля. Феми ме преследва и постоянно нахлува неканен в съзнанието ми. Кара ме да се съмнявам в неща, които мислех, че разбирам. Иска ми се да ме остави на мира, но думите му — начинът, по който се изразява — и красотата му го карат да изпъква. Да не говорим за нейното поведение. Предишните два пъти поне проля по някоя и друга сълза.
Рози
Не мога да заспя. Лежа в леглото си и се въртя отляво надясно, отдясно наляво. Накрая ставам и излизам от стаята си. Къщата е притихнала. Дори домашната помощница спи. Запътвам се към дневната, в която цветята сякаш предизвикват мрака. Приближавам се до розите и докосвам листенцата им. Откъсвам едно. После още едно. И още, и още. Времето минава бавно, а аз стоя по нощница до масата и скубя цветята, докато целият под се покрива с бели и червени листенца.