Въпроси
Изпращат полицаи да разпитат Айюла. Предполагам, че близките на Феми нямат намерение повече да се правят на благосклонни. Униформените идват в дома ни, а майка ми ме моли да донеса някаква почерпка.
Няколко минути по-късно трите — Айюла, мама и аз — седим на масата заедно с полицаите. Те ядат сладкиш, пият „Кока-Кола“ и ни обстрелват с трохи и въпроси. По-младият се тъпче, сякаш не е хапвал нищичко дни наред, въпреки че едва се побира в креслото.
— Значи той ви покани в дома си?
— Да.
— А после дойде сестра ви?
— Аха.
— Да или не, госпожо.
— Да.
Помолих я да отговаря кратко и точно, да избягва да лъже, доколкото е възможно, и да ги гледа в очите.
Когато Айюла ми каза, че идват, веднага я вкарах в кабинета на баща ни.
Изпразнен от книги и спомени, той беше просто мухлясала стая с маса, кресло и килимче. Цареше сумрак, така че дръпнах пердето и ярката светлина огря милионите прашинки, които танцуваха във въздуха около нас.
— Защо ме доведе тук?
— Трябва да поговорим?
— Точно тук ли?
Тук нищо нямаше да отвлича вниманието ѝ: нямаше легло, на което да се изтегне, нито телевизор, който да привлече погледа ѝ, или платове, с които да се заиграят ръцете ѝ.
— Седни. — Тя се намръщи, но се подчини. — Кога видя Феми за последно?
— Какво?! Много добре знаеш кога…
— Айюла, трябва да бъдем готови за тези въпроси.
Тя ме погледна с разширени очи, после се усмихна и се облегна спокойно назад.
— Не се облягай! Не трябва да изглеждаш толкова спокойна. И невинните се чувстват под напрежение. Защо го уби?
Усмивката ѝ изчезна.
— Наистина ли биха ме попитали такова нещо?
— Може да се опитат да те объркат.
— Не съм го убила.
Каза го, като ме гледаше право в очите.
Да, сега си спомням, че нямаше защо да я уча да гледа хората в очите. Тя си беше специалист в това.
По-младият полицай се изчервява.
— Колко дълго излизахте с него, госпожице?
— Един месец.
— Не е много.
Тя не казва нищо; гордея се с нея.
— Но той е искал да скъса с вас?
— Аха.
— Той — е — искал — да — скъса — с вас? Аби, не беше ли обратното?
Дали Айюла не беше права? Може би в гнева си бях пренебрегнала факта, че е малко вероятно някой мъж доброволно да я напусне. Дори сега всички бледнеем край нея. Облечена е семпло — в сива блуза и сини панталони, единственият ѝ грим е молив за очи, не носи бижута, но така само изглежда още по-млада и свежа. Усмивките, които от време на време отправя към полицаите, подчертават дълбоките ѝ трапчинки.
Аз се покашлям с надеждата Айюла да схване посланието.
— Има ли значение кой е искал да сложи край?
— Госпожице, ако вие сте искали, трябва да знаем.
Тя въздъхва и кърши ръце.
— Държах на него, но не беше мой тип…
Сестра ми е объркала професията си. Трябват ѝ камера и прожектори, които да огряват невинното ѝ излъчване.
— А какъв е вашият тип? — пита по-младият полицай.
— Значи сестра ви дойде, за да посредничи за решаването на проблема? — бързо се намесва старшият.
— Да. Дойде да помогне.
— И направи ли го?
— Кое?
— Помогна ли? Сдобрихте ли се отново?
— Не… всичко свърши.
— И вие двете си тръгнахте заедно, а той остана там?
— Аха.
— Да или не?
— Вече ви каза! — обажда се майка ми.
Усещам как ме заболява главата. Не е сега моментът да се прави на майка орлица. Изглежда напушена, след като дълго се е сдържала. Предполагам, че всичко това ѝ се струва напълно непонятно. Айюла нежно я потупва по ръката.
— Всичко е наред, мамо, те просто си вършат работата. Отговорът е „да“.
— Благодаря, госпожице. Какво правеше той, когато си тръгнахте?
Айюла прехапва устни и вдига поглед нагоре и надясно.
— Изпрати ни до вратата и я затвори след нас.
— Беше ли ядосан?
— Не. Примирен.
— Примирен?
Тя въздъхва с майсторска смесица от умора и тъга. Гледаме я как усуква кичур коса около пръста си.