— Искам да кажа, беше приел, че нещата между нас няма да се получат.
— Госпожице Кореде, съгласна ли сте с тази преценка? Господин Дуранд прие ли участта си?
Спомням си тялото му — полулегнало, полуседнало на пода в банята сред локва от кръв. Съмнявам се, че е имал време да проумее участта си, камо ли да я приеме.
— Подозирам, че не беше доволен. Но нямаше как да промени решението ѝ.
— После и двете се прибрахте у дома?
— Да.
— С един автомобил?
— Да.
— С автомобила на госпожица Кореде?
Впивам нокти в бедрата си и премигвам. Защо се интересуват толкова от автомобила ми? Подозират ли нещо? Възможно ли е някой да е видял как пренасяме трупа? Опитвам се да успокоя дишането си, без да привличам внимание. Не, никой не ни е видял. Ако някой ни беше видял да разнасяме вързоп с формата на тяло, този разпит нямаше да се състои у дома. Тези мъже всъщност не ни подозират в нищо. Просто са им платили да ни разпитат.
— Да.
— Как стигнахте дотам, госпожице Айюла?
— С „Юбер“. Не обичам да шофирам.
Те кимват.
— Може ли да видим колата ви, госпожице Кореде?
— Защо? — пита майка ми.
Би трябвало да се трогна, че изпитва нужда да защити и мен, но вместо това се вбесявам, задето нищо не знае и нищо не подозира. Защо нейните ръце са чисти, а моите стават все по-мръсни?
— Искаме само да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо.
— Защо ви е всичко това? Момичетата ми не са сторили нищо лошо!
Майка ми се надига от мястото си в искрен, заблуден опит да ни защити. По-възрастният полицай се намръщва и става, а столът му изскърцва по мраморния под. Той смушква партньора си да го последва. Може би трябва да оставя сцената да се разиграе. Нима един невинен човек не би изразил възмущение?
— Госпожо, само ще погледнем…
— Бяхме достатъчно отзивчиви. Моля, напуснете дома ми.
— Госпожо, ако се наложи, ще се върнем с нужните документи.
Искам да кажа нещо, но думите не излизат от устата ми. Парализирана съм. Мисля само за кръвта в багажника.
— Казах, напуснете дома ми — повтаря майка ми и тръгва към вратата.
Полицаите са принудени да я последват. Кимват учтиво на Айюла и излизат. Майка ми тръшва вратата след тях.
— Що за имбецили! Можете ли да повярвате?
Двете с Айюла не казваме нищо. Обмисляме възможностите си.
Кръв
На другия ден идват и взимат автомобила — моя сребрист „Форд Фокус“. Трите стоим на прага със скръстени ръце и гледаме как го откарват. Водят колата ми в полицейския участък в район, където рядко стъпвам, за да бъде огледана за следи от престъпление, което не съм извършила, докато „Фиестата“ на Айюла продължава да се кипри пред къщата. Погледът ми се спира върху белия хечбек. Блести като току-що измита кола. Без петна от кръв.
Обръщам се към Айюла.
— Ще взема твоята кола, за да отида на работа.
Тя се намръщва.
— Ами ако ми потрябва през деня?
— Можеш да повикаш „Юбер“.
— Кореде — подхваща внимателно майка ми, — защо не вземеш моята кола?
— Не ми се кара с ръчни скорости. Тази на Айюла е добре.
Връщам се в къщата и се качвам към стаята си, преди да имат шанс да отговорят. Ръцете ми са студени и ги разтривам в дънките си.
Почистих колата. Почистих всеки сантиметър от нея. Ако намерят и капка кръв, тя ще бъде тяхна.
Айюла чука на вратата и влиза. Хващам метлата, за да помета пода, без да обръщам внимание на присъствието ѝ.
— Сърдита ли си ми?
— Не.
— Така изглеждаш.
— Просто не обичам да оставам без кола.
— И вината е моя.
— Не. Ма Феми, задето окървави багажника ми.
Тя въздъхва и сяда на леглото ми, сляпа за изражението ми, което ясно казва: „Махай се“.
— Не си единствената, която страда, да знаеш. Държиш се така, сякаш носиш сама целия товар, но аз също се тревожа.
— Сериозно? Защото онзиден си пееше „Вярвам, че мога да летя“.
Айюла вдига рамене.
— Хубава песен е.
Едва се сдържам да не извикам. Тя все повече ми напомня на него. Той беше способен да извърши нещо лошо, а после да се държи като образцов гражданин. Като че ли другото никога не се е случвало. Да не би да е в кръвта им? Само че неговата кръв е и моя, а моята — нейна.
Баща
Двете с Айюла носим асо еби. В такива случаи е обичайно да се носят сходни облекла. Тя избра цвета — наситено лилав. Той мразеше този цвят, така че изборът е перфектен. Тя скрои и моделите: тип „русалка“ за мен, подхождаща на високата ми фигура, и прилепнала — за нея. И двете сме с тъмни очила, за да прикрием сухите си очи.