Майка ми плаче в църквата; риданията ѝ са толкова мощни и гръмки, че разтърсват цялото ѝ тяло. Чудя се за какво ли мисли, та да предизвика такива сълзи. Може би за собствената си слабост? Или просто си спомня какво стори той с нея — и с нас?
Оглеждам пейките и виждам Таде, който си търси място.
— Ти си го поканила?
— Казах му. Той сам се покани.
— Мамка му.
— Какъв е проблемът? Каза да се държа мило с него.
— Казах да изясниш нещата. Не съм казала да го въвличаш още повече.
Майка ми ме ощипва и аз млъквам, но цялата треперя. Някой слага благо ръка върху рамото ми, мислейки, че съм разстроена. Така е, само че не по причината, която той предполага.
— Да затворим очи и да си спомним този човек, защото годините, които той прекара с нас, бяха дар от бога.
Гласът на свещеника е тих и тържествен. Лесно му е да говори така, защото не го е познавал. Никой не го познаваше.
Затварям очи и мълвя благодарности към всички сили, които държат душата му в плен. Айюла намира ръката ми и аз я хващам.
След службата хората идват при нас да изкажат съчувствието си и да ни пожелаят всичко най-добро. Една жена ме прегръща и не ме пуска. „Баща ви беше велик човек — прошепва тя. — Грижеше се редовно за мен и ми помагаше да плащам таксите за образованието си…“. Изкушавам се да я осведомя, че той имаше няколко приятелки в различни университети из Лагос. Отдавна бяхме изгубили броя им. Веднъж ми каза, че човек трябва да храни кравата, преди да я заколи; такъв е законът.
Отговарям простичко: „Да, той плащаше много такси“. За мъжете с пари студентките са като планктона за кита. Тя се усмихва, благодари ми и продължава по пътя си.
Приемът протича точно така, както може да се очаква: шепа познати, заобиколени от хора, които не помним, но все пак им се усмихваме. Когато ми остава малко време, излизам навън и за пореден път звъня в участъка, за да питам кога ще върнат колата ми. Те за пореден път отговарят уклончиво. Ако в нея имаше нещо интересно, отдавна да го бяха намерили, възразявам аз, но мъжът в другия край на линията не споделя моята логика.
Връщам се тъкмо навреме, за да видя как леля Тайво се е качила на дансинга и доказва, че знае най-модерните стъпки на най-модерните хитове. Айюла седи сред трима младежи, които се надпреварват за вниманието ѝ. Таде си е тръгнал, а те се надяват да го изместят завинаги. Той се беше опитал да я подкрепи, да остане до нея докрай, както подобава на един мъж, но Айюла беше твърде заета да пърха насам-натам и да се къпе в светлината на прожекторите. Ако беше мой, никога нямаше да го оставя. Откъсвам поглед от нея и отпивам от чашата си с чапман16.
Мага
— Лелче, търси те един мъж.
Айюла гледа филм на лаптопа си в моята стая. Би могла да го прави и в своята, но някак си все намира начин да се озове при мен. Тя вдига очи към домашната помощница. Аз веднага се изправям. Сигурно е полицията. Ръцете ми изстиват.
— Кой е?
— Не знам, ма.
Айюла ме поглежда тревожно и се надига от леглото ми; аз излизам след нея. Господинът седи на дивана. Не е нито полицай, нито Таде. В ръцете си държи букет от рози.
— Боега!
Айюла се втурва надолу по стълбите, а той я улавя с една ръка и я завърта. Двамата се целуват.
Боега е висок мъж с изпъкнало шкембе. Има кръгло брадато лице, малки остри очи и поне петнайсет години по-голям жизнен опит от нея. Ако присвия очи, може и да видя нещо привлекателно у него. Преди това обаче забелязвам часовника „Булгари“ на китката му и обувките „Ферагамо“ на краката. Той ме поглежда.
— Здравейте.
— Боега, това е Кореде, по-голямата ми сестра.
— Приятно ми е, Кореде. Айюла ми е разказвала как се грижите за нея.
— Явно изоставам. Не съм чувала нищичко за вас.
Айюла се разсмива, като че ли се шегувам, и махва небрежно с ръка.
— Бое, трябваше да се обадиш.
— Знам, че обичаш изненадите, пък и току-що пристигнах в града.
Той се навежда и пак я целува. Сдържам се да не повърна. Подава ѝ цветята и тя ахка, както се полага за случая, въпреки че розите бледнеят в сравнение с онези, които ѝ изпрати Таде.
— Нека те изведа.
— Добре, само да се преоблека. Кореде, ще правиш ли компания на Бое? — пита тя и хуква по стълбите, без да дочака отговор. Въпреки това не смятам да удовлетворя молбата ѝ и също тръгвам нагоре към стаята си.
— Значи сте сестра? — казва той зад гърба ми.
Спирам и въздишам.
— А вие сте женен.