С периферното си зрение виждам, че листата в папката са се разпилели. Сигурно ги е разместил, когато стана от бюрото. Придърпвам папката с пръст, вдигам я и я потупвам, за да подредя листата. Какъв смисъл да казвам истината? Той не иска да я чуе, не иска да повярва на нищо, което излиза от моята уста. Иска само нея.
— Тя се нуждае от твоята обич и подкрепа. Тогава ще се успокои и установи.
Защо просто не млъкне? Папката се тресе в ръцете ми, а в едно ъгълче на черепа ми вече пропълзява мигрената. Той поклаща глава:
— Ти си по-голямата ѝ сестра. Трябва да се държиш като такава. А аз виждам само как я отблъскваш.
Заради теб…
Но не казвам нищо. Изгубила съм желание да се защитавам.
Винаги ли е бил склонен към подобни поучения? Оставям папката на масата и бързо минавам покрай него. Струва ми се, че на вратата чувам името си, но гласът му е заглушен от думкането в главата ми.
Пациентът
Мухтар спи спокойно и ме чака. Аз се вмъквам в стаята му и затварям вратата.
— Всичко е, защото е красива. Това е. Не им пука за нищо друго. Тя получава пропуск за живота. — Мухтар ме оставя да дудна колкото си искам. — Представяш ли си? Той ми каза, че не я подкрепям, че не я обичам… Тя го е навела на тази мисъл. Тя му е казала така. След всичко това…
Думите ме задавят, не мога да довърша мисълта си. Тишината се нарушава само от ритмичното пиукане на монитора. Вдишвам няколко пъти за успокоение и поглеждам картона му. Скоро му се полага физиотерапия, така че мога да му направя упражненията, след като бездруго съм тук. Тялото му не възразява да движа крайниците му насам-натам. Съзнанието ми разиграва сцената с Таде отново и отново, отрязва някои части, подчертава други.
В ума ми неканени изникват стиховете на Феми. Чудя се какво би казал той за всичко това. Не е бил дълго с Айюла. Ако имаше повече време, щеше да прозре що за човек е. Бил е достатъчно проницателен.
Коремът ми къркори. Сърцето може да е разбито, но тялото има нужда от храна. Приключвам с глезените на Мухтар, приглаждам чаршафите му и излизам от стаята. Мохамед мие пода в коридора и си тананика. Водата в кофата изглежда жълтеникава.
— Мохамед, смени водата! — скарвам му се аз.
Той се стъписва от гласа ми.
— Да, ма.
Ангел на смъртта
— Как мина пътуването?
— Добре… само че… той умря.
Чашата със сока се изплъзва от ръката ми и се разбива на пода. Айюла стои на вратата на кухнята. Няма и десет минути, откак се е прибрала, а светът ми вече се обръща с главата надолу.
— Той… умря?
— Да. Хранително отравяне — отвръща тя и поклаща растите си. Сплела ги е наново и е сложила мъниста в краищата им, които се удрят едно в друго при всяко движение и потракват. Китките ѝ са украсени с големи златни гривни. Отровата не е в нейния стил и част от мен се надява, че това е съвпадение. — Обадих се в полицията. Те съобщиха на семейството му.
Прикляквам да взема по-големите парчета стъкло. Мисля си за усмихнатата му съпруга в „Инстаграм“. Дали ще има достатъчно самообладание да поиска аутопсия?
— Бяхме заедно в стаята и той изведнъж се изпоти и се хвана за гърлото. После от устата му започна да излиза пяна. Беше много страшно!
Очите ѝ пламтят; разказва ми просто история, която ѝ звучи интригуващо. Не искам да говоря с нея, но тя изглежда твърдо решена да сподели всички подробности.
— Опита ли се да му помогнеш?
Спомням си как двете стояхме над баща ми и гледахме как умира. Знам, че не се е опитала да помогне на Боега. Гледала го е. Може да не го е отровила, но е стояла отстрани и е чакала природата да свърши работата си.
— Разбира се. Обадих се в спешна помощ. Но те не дойдоха навреме.
Погледът ми се спира на диамантеното гребенче в косата ѝ. Пътуването ѝ се е отразило добре. Дубайският въздух е изсветлил кожата ѝ, облечена е от глава до пети в дизайнерски дрехи. Боега определено не е бил скъперник.
— Жалко.
Търся по-дълбоко чувство от съжаление към „семейния“ мъж, споминал се без време, но не се получава. Никога не бях виждала Феми, обаче неговата участ ме докосна по начин, по който този не успява.
— Да. Ще ми липсва — отвръща разсеяно Айюла. — Чакай, имам нещо за теб.
Започва да рови в чантата си, но в този момент на вратата се позвънява. Тя вдига развълнувано очи и се усмихва доволно. Не може да бъде… но какво да се прави, такъв е животът. Таде влиза и Айюла се хвърля в обятията му. Той я прегръща силно и заравя глава в косата ѝ.