— Отлично, отлично. Разбира се, аз не съм бил тук по това време. Толкова стар не съм!
Засмива се на собствената си шега. Естествено, че е толкова стар. Просто тогава е работел на друго място. Покашлям се с надеждата да не подхване отново разказ, който съм чувала хиляда пъти. Той се изправя в пълния си сто и деветдесет сантиметров ръст и се протяга. Знам какво прави. Сега ще извади албума със снимки. Ще ми покаже първите кадри на болницата и портретите на тримата ѝ основатели, за които не спира да говори.
— Сър, трябва да… Та… д-р Отуму иска да му асистирам за един ПЕТ скенер24.
— Добре, добре.
Той продължава да оглежда рафта за албума.
— Аз съм единствената сестра на етажа, която може да асистира за ПЕТ, сър — казвам натъртено.
Може би е твърде смело от моя страна да се надявам, че думите ми ще го накарат да се забърза, но каквото и да иска да ми каже, предпочитам да не чакам още час, за да го чуя. За моя изненада, той се завърта към мен и грейва:
— Точно затова ви повиках!
— Сър?
— Наблюдавам ви от известно време. — Той илюстрира казаното, като насочва показалеца и средния си пръст към очите си, а после към мен. — И това, което виждам, ми харесва. Вие сте изрядна и работите със страст към болницата. Откровено казано, напомняте ми на мен самия!
Той пак се разсмива. Смехът му звучи като кучешки лай.
— Благодаря ви, сър.
Думите ме сгряват отвътре и аз се усмихвам. Просто си вършех работата, но ми вдъхва удовлетворение фактът, че някой забелязва усилията ми.
— Излишно е да казвам, че сте родена за главна сестра!
Главна сестра. Ролята определено ми подхожда. В края на краищата от доста време бездруго върша точно тази работа. Таде спомена, че обмислят името ми за поста, и аз си представям празничната вечеря, която ми беше обещал. Разбира се, това вече е мираж. С приятелството ни е свършено, Феми вече се е надул тройно на дъното на океана, но аз вече съм главна сестра на болница „Свети Петър“. Добре звучи.
— За мен е чест, сър.
Кома
Когато се връщам на регистратурата, Чичи още се върти наоколо. Може би у дома я чака мъж, при когото няма желание да се връща. Говори оживено с група колеги, които почти не я слушат. Дочувам думите „чудо“ и „кома“.
— Какво става? — питам.
— Не си ли чула?
— Какво да съм чула?
— Най-добрият ти приятел се събуди!
— Кой? Инкали?
— Не, господин Яутай! Буден е!
Хуквам, без дори да отговоря. Оставям Чичи при сестрите и изтичвам на третия етаж. Предпочитам да бях чула новината от д-р Акибе, но като се има предвид, че той пропусна възможността да ми изчете поредната лекция за историята на болницата, нищо чудно, че не спомена и това. А може би не го е споменал, защото не е вярно, а Чичи не е разбрала…
Семейството на Мухтар се е скупчило до леглото му, така че не го виждам веднага. Жена му, чиято слаба фигура се е запечатала в съзнанието ми, и един висок мъж, вероятно брат му, стоят с гръб към мен. Не се докосват, но телата им се огъват едно към друго, сякаш теглени от невидима сила. Може би твърде често са се утешавали взаимно.
Децата му са обърнати с лице към вратата, тоест към мен. Двамата му синове стоят изпънати като струни, единият плаче беззвучно. Дъщеря му държи новороденото си бебе в ръце, така че баща ѝ да го види. Този жест ме кара да осмисля действителността. Мухтар наистина се е върнал в света на живите.
Отдръпвам се смутено от този семеен миг, но в този момент чувам гласа му:
— Красива е.
Никога не съм го чувала. Когато го видях за първи път, вече беше в кома. Представях си гласа му плътен и тежък. На практика, понеже не е говорил от месеци, прозвучава пискливо, немощно, почти като шепот.
Обръщам се и се блъсвам в Таде.
— Опа.
Той залита леко назад, но успява да запази равновесие.
— Здрасти — отвръщам аз, все още завладяна от случващото се в стаята на Мухтар.
Таде поглежда над рамото ми.
— Значи господин Мухтар се събуди?
— Да, страхотно е — издумвам аз.
— Сигурен съм, че е благодарение на теб.
— Me ke?25
— Ти го държеше. Не позволи да бъде пренебрегнат и забравен.
— Той не знае това.
— Може би, но никога не се знае на какви дразнители би реагирал мозъкът на човек.
— Да.
— Поздравления впрочем.
— Благодаря.
Изчаквам, но той не споменава нищо за обещаното тържество.
Заобикалям го и продължавам по пътя си по коридора.