Точно когато се връщам на регистратурата, чувам писък. Пациентите в чакалнята се оглеждат учудено, а двете с Инка се втурваме в посоката, от която се носи звукът. Идва от стая 105. Инка отваря вратата и ние нахлуваме вътре, за да видим Асиби и Гимпе, вкопчени една в друга. Гимпе държи Асиби в ключ, а онази я дращи по гърдите. Щом ни виждат, двете замръзват. Инка избухва в смях.
— Йе! — извиква тя, щом отново си поема дъх.
— Благодаря ти, Инка — казвам натъртено аз.
Тя продължава да стои до мен, ухилена до уши.
— Благодаря ти — повтарям.
Последното, което ми трябва, е Инка да налива масло в огъня.
— Какво?
— Аз ще поема оттук нататък.
За миг ми се струва, че ще възрази, но тя свива рамене.
— Хубаво — промърморва тя, като хвърля още един поглед на Асиби и Гимпе, подсмихва се и излиза от стаята.
Аз се покашлям.
— Ти застани там, ти — там.
Щом двете застават на разстояние една от друга, напомням им, че това е болница, а не крайпътен бар.
— Трябва да уволня и двете ви.
— Не, ма.
— Моля ви, ма.
— Обяснете ми коя сериозна причина наложи да се сбиете? — Те не отговарят. — Чакам.
— Гимпе е виновна. Опитва се да ми свие гаджето.
— О?
— Мохамед не ти е гадже!
Мохамед? Сериозно ли? Май трябваше да оставя Инка да се справи. Като се замисля, вероятно се е досетила какво става.
Мохамед е ужасен чистач с лоша лична хигиена, но някак си е успял да привлече цели две жени и да създаде драма в болницата. Той определено е за уволнение. И няма да ми липсва.
— Не ме интересува чие гадже е Мохамед. Можете да се гледате отдалеч, може да си подпалите къщите, но докато сте в болницата, ще се държите професионално, иначе рискувате работата си. Разбрахте ли?
Двете промърморват нещо, което звучи като „мммшшшти гадна кучка“.
— Разбрахте ли?
— Да, ма.
— Отлично. Моля, захващайте се за работа.
Когато се връщам на регистратурата, намирам Инка облегната назад, със затворени очи и отворена уста.
— Инка! — извиквам аз и трясвам папката на плота, за да се събуди. — Ако те хвана отново да спиш, ще те докладвам.
— Да не би някой да е умрял и да те е направил главна сестра?
— Всъщност я повишиха тази сутрин — промърморва Бунми.
— Какво?
— По-късно имаме съвещание по този случай — добавям аз.
Инка не казва нищо.
Играта
Навън вали: от онзи дъжд, който чупи чадърите и прави дъждобраните безполезни. Затворени сме вкъщи: Айюла, Таде и аз. Опитвам се да ги избягвам, но Айюла ме приклещва, докато минавам през дневната.
— Да играем на нещо!
Ние с Таде въздъхваме.
— Без мен — отвръщам аз.
— Защо ние да не поиграем, само двамата? — предлага Таде. Аз не обръщам внимание на пробождането в сърцето.
— Не. Играта е за трима души или повече. Или всички, или никой.
— Може да играем на дама? Или шах?
— Не, на мен ми се играе на „Клуедо“.
Ако бях на мястото на Таде, щях да ѝ кажа да си завре „Клуедото“ в красивия зад…
— Ще го донеса.
Тя скача и ни оставя сами в дневната. Не искам да го гледам, затова зяпам мокрия пейзаж през прозореца. Улиците са пусти, всички са се изпокрили в домовете си. На Запад можеш да се разхождаш или танцуваш под дъжда, но тук пороят ще те удави.
— Може би бях малко рязък онзиден — подхваща той. Изчаква отговор, но аз не знам какво да кажа. — Чувал съм, че сестрите могат да бъдат много… подли една към друга.
— Откъде си го чувал?
— От Айюла.
Досмешава ме, но издавам само някакво писукане.
— Знаеш ли, тя наистина се възхищава от теб.
Най-после го поглеждам. Взирам се в невинните му светлокафяви очи, напомнящи на елен, и се питам дали някога изобщо съм била като него; дали някога съм притежавала такава невинност. Таде е тъй прекрасно нормален и наивен. Може би наивността му привлича и нея; нашата беше избита отрано. Отварям уста, за да отвърна, но Айюла скача обратно на дивана, притиснала играта до гърдите си. Забравили за мен, очите му се връщат към нея.
— Играл ли си преди, Таде?
— Не.
— Добре. Целта е да откриеш кой е убиецът, в коя стая е извършено убийството и с какво оръжие. Който успее пръв, печели!
Тя му подава книжката с правилата и ми намига.
Седемнайсет
Първия път Айюла беше на седемнайсет и обезумяла от страх. Когато ми се обади, едва разбирах какво говори.
— Какво си направила?
— Аз… ножът… има кръв навсякъде…
Зъбите ѝ тракаха, сякаш зъзнеше от студ. Опитах се да овладея паниката си.