— По-бавно, Айюла. Дишай дълбоко. Откъде ти тече кръв?
— Аз… не съм аз… Сомто. От Сомто е.
— Нападна ли те?
— Аз…
— Къде си? Ще повикам…
— Не! Ела сама.
— Айюла, къде си?
— Ще дойдеш ли сама?
— Аз не съм лекар.
— Няма да ти кажа, ако не обещаеш да дойдеш сама.
И аз обещах.
Когато стигнах, Сомто вече беше мъртъв. Панталоните му бяха смъкнати на глезените, а лицето му изразяваше същия шок като моето.
— Ти… ти ли го направи?
Бях твърде уплашена, за да стоя там и да чистя, така че подпалихме стаята. През ум не ми мина да оставя Айюла на милостта на полицията. Защо да рискувам виковете ѝ, че се е защитавала, да останат нечути?
Сомто имаше малък апартамент с изглед към водата — същата вода, която водеше към лагуната под Третия мост. Взехме нафтата, която пазеше за генератора си, заляхме тялото му, драснахме клечка кибрит и побягнахме. Противопожарната аларма се задейства и всички обитатели на сградата веднага избягаха, така че нямаше други пострадали. Сомто беше пушач; други доказателства не бяха нужни.
Убиец: Айюла. Място: малък апартамент. Оръжие: нож.
Човекоядец
Айюла печели играта, но само защото се налага постоянно да обяснявам правилата на Таде, така че той да не пада в капаните, които тя майсторски залага.
Мислех си, че ако Таде спечели сега… може би…
— Ти си истинска професионалистка — казва той и я стисва за бедрото. — Хей, аз огладнях. Не бих отказал да хапна малко от онзи сладкиш. Има ли още?
— Питай Кореде.
— О! И Кореде ли прави сладкиши?
Айюла повдига вежди към мен. Аз я гледам в очите и чакам.
— Мислиш, че аз съм го направила?
— Да… опитах и твоя ананасов кейк.
— Кореде ли ти каза, че е мой?
— Да… — Той се навъсва. — Не, майка ти.
Тя се усмихва, сякаш съжалява за заблудата му.
— Не бих могла да опека сладкиш, ако ще животът ми да зависи от това — казва простичко сестра ми. — Кореде направи ябълковия сладкиш сутринта. Искаш ли?
— О, да, разбира се.
Айюла повиква домашната помощница и ѝ нарежда да донесе ябълковия сладкиш с яйчен крем и чинийки. Пет минути по-късно вече сипва щедри порции. Аз отмествам своята, защото ми се повдига. Таде слага една хапка в устата си, затваря очи и се усмихва.
— Кореде, това е божествено.
Буден
Не съм ходила при Мухтар, откакто излезе от комата. Онази епоха приключи. Вече не мога да си говоря безнаказано с него, а и грижите са поверени на друга сестра.
— Кореде.
— Аха?
— Пациентът в стая 313 иска да те види.
— Мухтар ли? Защо?
Чичи свива рамене.
— По-добре иди и питай него.
Мисля си, че мога да пренебрегна молбата му, но той скоро ще започне да се разхожда по коридорите, така че е въпрос на време да се срещнем. Почуквам на вратата му.
— Влезте.
Той седи на леглото си с книга в ръце, която оставя до себе си и ме поглежда очаквателно. Очите му са хлътнали, но зениците му са фокусирани и проницателни. Изглежда остарял, откакто се събуди.
— Аз съм сестра Кореде.
Очите му се разширяват.
— Вие сте онази.
— Коя?
— Която идваше при мен.
— Казали са ви?
— Кой?
— Сестрите.
— Сестрите ли? Не, не. Аз помня.
— Какво помните?
В стаята е студено; ръцете ми изтръпват и бързо изстиват.
— Помня гласа ви. Вие ми говорехте.
Кожата ми е тъмна, но съм сигурна, че цялата кръв се стича в петите ми и аз побледнявам. Какво стана с всички проучвания, отричащи вероятността пациентите в кома да осъзнават заобикалящата ги среда? Да, Таде беше убеден, че има полза от посещенията ми, но никога не съм мислела, че Мухтар може наистина да ме чува.
— Помните, че съм ви говорила?
— Да.
— А помните ли какво казвах?
Пазар
Бях на десет, когато майка ми ме изгуби на пазара. Отидохме да купим домати, горчив лист26, раци, лук, ата родо, татасе27, живовляк, ориз, пилешко и телешко месо. Аз държах списъка, но вече го бях научила наизуст и си повтарях под носа.
Мама държеше Айюла за ръка, а аз вървях зад тях. Погледът ми беше вперен в гърба на майка ми, за да не я изгубя в морето от хора, които се бутаха между сергиите. Айюла видя нещо — може би гущер, и реши, че трябва да го хване. Отскубна се и побягна. Майка ми инстинктивно хукна след нея.
Трябваше ми секунда, за да реагирам. В онзи момент не разбрах, че Айюла е избягала. Просто майка ми, която ходеше бързо, но равномерно пред мен, изведнъж се завтече нанякъде и ме остави сама.