Бил е арогантен, в това няма съмнение. Но красивите даровити мъже обикновено са такива. Тонът на блога му е рязък и циничен и по всичко личи, че не е понасял лесно глупаците. Но сякаш е водел война със самия себе си, защото поезията му звучи весело и романтично. Бил е… сложна натура. От онези мъже, които не би следвало да се поддават на магията на Айюла.
В съня ми той се обляга на стола си и ме пита какво смятам да правя.
— За кое?
— Знаеш, че тя няма да спре.
— Тя се защитава.
— И ти не вярваш в това — смъмря ме Феми, като едва поклаща глава.
После става и се отдалечава. Аз тръгвам подире му — какво друго ми остава? Искам да се събудя, но искам и да разбера къде ме води. Оказва се, че настоява да отидем на лобното му място. Гледаме тялото му, напълно безсилно. На пода до него лежи ножът, който носи тя, за да лее кръв. Беше го скрила, преди да стигна там, но в съня си го виждам съвсем ясно.
Той не пита дали е можел да стори нещо различно.
— Можеше да разбереш каква е.
Сладолед
Тя се казва Пежу.
Върти се пред кооперацията и щом излизам от портата, веднага ме пресреща. В първия момент не я познавам, но подавам глава през прозореца на колата, за да разбера какво иска.
— Какво направихте с него?
— Моля?
— С Феми. Какво направихте с Феми?
Сега разбирам коя е. Виждала съм я безброй пъти, но в „Инстаграм“. Това е жената, която постоянно пише за него; същата, която се обади на Айюла в „Снапчат“. Отслабнала е много, а хубавите ѝ очи са зачервени. Старая се да запазя хладнокръвие.
— Не мога да ви помогна.
— Не можете или не искате? Моля ви само да разбера какво е станало с него. — Понечвам да продължа, но тя отваря вратата ми. — Най-лошото е неизвестността.
Гласът ѝ секва. Аз изключвам двигателя и слизам от колата.
— Съжалявам, но…
— Някои казват, че сигурно се е вдигнал и е напуснал страната, но той не би направил такова нещо, не би ни оставил да се тревожим така… Ако знаехме…
Изпитвам силен порив да ѝ призная всичко, да ѝ разкажа какво е станало с брат ѝ, за да не се измъчва цял живот с въпроси. Дори подреждам думите в главата си: „Съжалявам, сестра ми го намушка в гърба, а аз реших да го хвърлим във водата“. Мисля си как ще прозвучи. И какво ще стане след това.
— Вижте, аз наистина…
— Пежу?
Пежу рязко вдига глава и вижда сестра ми, която се задава по алеята.
— Какво правиш тук? — пита Айюла.
— Ти си го видяла последна. Знам, че има нещо, което криеш от мен. Кажи ми какво стана с брат ми.
Айюла е облечена с гащеризон — не познавам друг човек, който може да си го позволи — и ближе сладолед, вероятно от будката зад ъгъла. Спира не защото е трогната от думите на Пежу, а защото знае, че така е възпитано в присъствието на скърбящ човек. Една неделя следобед отделих три часа, за да ѝ разясня тази част от етикецията.
— Мислиш, че е… мъртъв? — пита Айюла с тих, мек глас.
Пежу заплаква. Като че ли въпросът събаря язовирната стена, която е крепила със сетни сили. Риданията ѝ са дълбоки и силни. Тя си поема въздух и цялото ѝ тяло се разтърсва. Айюла близва още веднъж от сладоледа, а със свободната си ръка придърпва Пежу в прегръдка и потрива гърба ѝ.
— Всичко ще се оправи. Накрая всичко ще се оправи — шепне тихо тя.
Има ли значение откъде идва утехата за Пежу? Стореното — сторено. Има ли значение, че единственият човек, който говори искрено за възможността брат ѝ да е мъртъв, е самата му убийца? Пежу трябва да се избави от смазващото бреме на надеждата, че Феми е още жив, а никой друг, освен сестра ми, не е готов да ѝ помогне.
Айюла продължава да потупва Пежу по гърба и примирено гледа как сладоледът, който вече не може да ближе, капе ли, капе по асфалта.
Кореде
— Кореде, може ли да поговорим за минута?
Кимвам и влизам след Таде в кабинета му. В момента, в който затваря вратата, той се усмихва до уши. Лицето ми пламва и неволно също се усмихвам в отговор.
Днес изглежда особено добре; наскоро се е подстригал. Обикновено е много консервативен по отношение на косата си и я носи почти нула номер. Напоследък обаче я е оставил да порасне. Сега е къса отзад и отстрани, но по средата има два пръста. Отива му.
— Искам да ти покажа нещо, но трябва да обещаеш, че ще го пазиш в тайна.
— Добре…
— Обещай.
— Обещавам, че ще пазя тайна.
Той отива при шкафа и започва да рови в чекмеджето, като си тананика. Изважда малка кутийка. За пръстен.