— Коя? — изписквам аз, сякаш има някакво съмнение за кого е. И за кого не е.
— Мислиш ли, че ще ѝ хареса?
Пръстенът има квадратен диамант два карата с обков от скъпоценни камъни. Човек трябва да е сляп, за да не му хареса.
— Искаш да ѝ предложиш — казвам, за да съм сигурна, че говорим за едно и също.
— Да. Мислиш ли, че ще приеме?
Най-после един въпрос, чийто отговор не знам. Премигвам, за да сдържа парещите сълзи, и се покашлям.
— Не е ли твърде скоро?
— Когато знаеш — знаеш. Ще го разбереш някой ден, когато се влюбиш.
Смехът ми изненадва и мен самата. Започва като ахване, което преминава в кикот, а после — в неконтролируем смях до сълзи. Таде ме зяпва учудено, но аз не мога да спра. Когато най-после се успокоявам, ме пита:
— Кое е толкова смешно?
— Таде… какво харесваш у сестра ми?
— Всичко.
— Но ако трябва да бъдеш конкретен?
— Ами… тя е… много специална.
— Добре, но кое я прави специална?
— Тя е просто… искам да кажа, тя е красива и идеална. Никога не съм искал толкова много да бъда с някого.
Потривам чело с пръсти. Той не посочва факта, че Айюла се смее на дреболии и никога не се сърди. Не споменава колко ловко хитрува в игрите и как може да зашие подгъв на пола, без дори да гледа. Той не знае най-хубавите ѝ качества, нито… най-мрачните ѝ тайни. И като че ли не му пука.
— Махни този пръстен, Таде.
— Какво?
— Всичко е… — Аз присядам на бюрото, мъчейки се да намеря правилните думи. — За нея всичко е игра и забавление.
Той въздъхва и поклаща глава.
— Хората се променят, Кореде. Знам, че ми е изневерявала и прочее, но то е, защото не познава истинската любов. А аз мога да ѝ я дам.
— Тя ще те нарани.
Посягам да сложа ръка на рамото му, но той се дръпва.
— Мога да се справя…
Как е възможно някой мъж да е толкова твърдоглав? Безсилието се надува като балон в гърдите ми и аз едва се сдържам да не се оригна.
— Не, сериозно говоря. Тя ще те нарани. Физически! Правила го е и преди с други хора… с мъже.
Опитвам се да илюстрирам мисълта си, като душа въздуха с ръце.
Настъпва тишина, в която той осмисля какво съм казала, а аз — факта, че съм го казала. Отпускам ръце. Трябва да замълча. Стига толкова. Оттук насетне да се оправя сам.
— Защото ти си нямаш никого ли? — пита той.
— Моля?
— Защо не искаш Айюла да продължи напред с живота си? Имам чувството, че искаш да зависи от теб до края на дните си.
Таде поклаща разочаровано глава, а аз с мъка овладявам импулса да изкрещя. Впивам нокти в дланите си. Никога не съм пречила на Айюла; ако изобщо може да се каже нещо за мен, то е, че ѝ дадох бъдеще.
— Аз не…
— Сякаш не искаш да бъде щастлива.
— Тя е убивала! — извиквам аз и мигновено се разкайвам за думите си.
Таде отново поклаща глава, удивен колко ниско съм готова да падна.
— Тя ми разказа за починалия мъж. И как ти я обвиняваш за смъртта му.
Изкушавам се да попитам за кого говори, но виждам, че битката е обречена. Загубила съм я още преди да разбера, че е започнала. Айюла може да не е тук, но Таде се държи като кукла на конци, говореща с нейния глас.
— Виж… — Той сменя тактиката и гласът му омеква. — Тя наистина търси твоето одобрение, а получава само упреци и презрение. Изгубила е любим човек, а ти я караш да се чувства виновна. Никога не бих помислил, че може да си толкова жестока. Мислех, че те познавам, Кореде.
— Не. Ти не знаеш нищо за мен, нито за жената, на която се каниш да предложиш. И впрочем Айюла никога не би носила пръстен под три карата.
Стиснал кутийката в ръка, той ме гледа така, все едно говоря на друг език. Каква загуба на време беше всичко това.
Отварям вратата и казвам през рамо:
— Само си пази гърба.
Тя ме е предупредила: „Не е задълбочен. Търси само хубавичко лице“.
Приятел
Докато вървя към регистратурата, Инка вдига очи от телефона.
— О, добре, че си ти. Боях се, че ще трябва да те търся.
— Какво искаш?
— Ще прощаваш, но аз нищо не искам. Коматозният обаче не спира да пита за теб.
— Казва се Мухтар.
— Все едно.
Инка се обляга назад и продължава да играе на „Канди Кръш“. Аз се завъртам на пети и се отправям към стая 313.
Седнал на един от фотьойлите, Мухтар смуче парче агбалумо28. Някоя от сестрите вероятно го е сложила там, за да смени гледката. Когато влизам, той се усмихва.
— Здравейте!
— Здрасти.