— Кореде, Айюла, елате да поздравите госта ми.
Ние послушно слязохме. Гостът вече беше седнал, а майка ми му предлагаше почерпка след почерпка. Беше важна особа. Ние коленичихме според обичая, но той ни даде знак да станем.
— Не съм толкова стар, о!
Двамата с баща ми се разсмяха, макар ние да не разбирахме кое е смешното. Нозете ми пареха и сърбяха, исках да се върна час по-скоро при хладината на климатика. Пристъпях от крак на крак с надеждата баща ни да ни пусне да си вървим, та двамата да си говорят по работа, но Айюла беше омагьосана от бастунчето на госта. Цялото беше инкрустирано с шарени мъниста. Ярките им цветове я привлякоха и тя се приближи да го разгледа.
Мъжът се спря и я загледа над ръба на чашата си с чай. Като я видя отблизо, той се усмихна, но този път усмивката му беше различна, не като онази отпреди малко.
— Дъщеря ви е много красива.
— Така си е — отвърна баща ни, накланяйки глава на една страна.
— Много, много прелестна.
Мъжът навлажни устните си. Аз грабнах Айюла за ръката и я дръпнах няколко стъпала нагоре. Непознатият приличаше на вожд, а когато ходехме в селото на баба и дядо по майчина линия за Коледа, те винаги ни държаха далеч от вождовете. Доколкото разбирах, ако някой вожд видеше момиче, което харесва, той просто го докосваше с бастунчето, с украсеното със скъпоценни камъни, и то ставаше негова невеста, независимо колко съпруги имаше вождът вече и независимо дали момичето искаше да се нареди сред тях, или не.
— Ей! Какво правиш?
Аз ѝ изшътках да мълчи. Баща ми ме погледна сурово, но не каза нищо. Начинът, по който посетителят я гледаше, провокираше инстинктивен страх у мен. Лицето му беше влажно от пот, но дори докато бършеше чело с кърпичката си, не сваляше поглед от Айюла. Чаках баща ни да го постави на място, но вместо това той се облегна назад и поглади брадата си, която поддържаше с голямо старание. После се загледа в Айюла, като че ли я виждаше за първи път. Той беше единственият мъж, който никога не споменаваше поразителните черти на сестра ми. Отнасяше се и с двете ни по един и същ начин. Не оставах с впечатлението, че съзнава красотата ѝ.
Айюла се размърда под погледа му. Той рядко се взираше в нас, а когато го правеше, никога не свършваше добре. Тя се отказа да се съпротивлява на хватката ми и ми позволи да я притисна до себе си. Погледът на баща ни се върна към вожда. Очите му искряха.
— Момичета, оставете ни.
Не се наложи да повтаря. Изтичахме вън от дневната и затворихме след себе си. Айюла се втурна нагоре по стълбите, но аз притиснах ухо до вратата.
— Какво правиш? Ако ни хване…
— Шшт.
Долових няколко думи: „договор“, „сделка“, „момиче“. Дебелата дъбова врата обаче ми пречеше да чуя нещо повече. Последвах Айюла и заедно се качихме в моята стая.
По залез-слънце отново стояхме на балкона и гледахме как непознатият се качва на задната седалка на своя „Мерцедес“, за да напусне имението ни. Страхът, който беше заседнал в гърлото ми, се стопи и аз забравих за случая.
Семейство
С Мухтар си говорим за безвкусната храна, коравите чаршафи и фантасмагориите на бившите му студенти.
Прекъсва ни почукване на вратата и в стаята влиза Мохамед. Той измърморва някакъв поздрав към мен, а после се усмихва широко на Мухтар и го поздравява на хауса31, на което той ентусиазирано отговаря. Не знаех, че се познават. Никога не съм виждала Мохамед да се усмихва така… свободно, на някого, освен на сестрите, които се бият за него. Водопадът от думи на хауса ме кара да се чувствам излишна и след пет минути решавам да си вървя; преди да оповестя намерението си обаче, на вратата отново се почуква.
Влиза един от синовете на Мухтар, следван от младо момиче със свежо лице. Не знам имената на децата му, не съм го намирала за важно. Личи си, че това е по-големият син — висок, с гъста брада. Слаб е като баща си; и двамата приличат на тръстики на вятъра. Погледът му попада върху мен. Вероятно се чуди какво прави при баща му тази сестра, която се е настанила удобно до леглото му и плъзга пръст по ръба на празната си чаша.
Мохамед изпразва коша за боклук и се изнизва. Аз ставам.