— Добро утро, татко.
— Добро утро… Кореде, тръгваш ли?
— Имаш гостенин.
Кимвам към сина му. Мухтар изсумтява и махва с ръка.
— Сани, това е Кореде — стопанката на гласа от сънищата ми. Сигурен съм, че не би възразил да остане.
Синът се намръщва недоволно. При по-внимателно вглеждане не прилича толкова на баща си, колкото ми се е сторило в началото. Очите му са малки, но раздалечени и му придават постоянно учудено изражение. Той кимва сковано и аз сядам обратно на мястото си.
— Татко, това е Мириам — момичето, за което искам да се оженя — обявява той.
Мириам коленичи в знак на уважение към мъжа, който се надява да ѝ стане свекър.
Мухтар присвива очи.
— Какво стана с последната, която ми доведе?
Синът му въздъхва. Продължителна, драматична въздишка.
— Не се получи, татко. Ти не беше с нас толкова дълго…
Трябваше да си тръгна, когато имах възможност.
— Не разбирам какво значи това. Не се ли бяхме запознали вече с родителите ѝ?
Мириам още седи коленичила, покрила лявата си ръка с дясната. Двамата мъже като че ли са забравили за нея. Ако за първи път чува, че е имало друга, с нищо не го показва. Поглежда ме с празни очи. Напомня ми на Бунми. Има кръгло лице, а цялото ѝ тяло е извивки и мека плът. Кожата ѝ е по-тъмна дори от моята; доближава се до черния цвят, с който обозначават всички ни. Чудя се на колко години е.
— Промених решението си за нея, татко.
— А парите, които похарчихме?
— Това са само пари. Моето щастие не е ли по-важно?
— Това ли е безумието, което си се опитал да извършиш, докато съм бил болен?
— Татко, искам да започна организацията. Нуждая се от твоята…
— Сами, ако мислиш, че ще измъкнеш и пукната пара от мен, значи си по-глупав, отколкото мислех. Мириам — Мириам беше, нали? Стани. Извинявам се, но не мога да одобря този брак.
Мириам се изправя на крака и застава до Сани.
Сани ме гледа намръщено, все едно нося някаква вина за развоя на събитията. Посрещам суровия му поглед с безразличие. Човек като него не може да разроши перушината ми. Мухтар обаче забелязва.
— Гледай мен, Сани, не Кореде.
— Какво прави тя тук? Това са семейни дела.
В интерес на истината, и аз се питам същото. Защо Мухтар настоя да съм тук? И двамата със сина му чакаме отговор, но той не бърза да го даде.
— Казах всичко, което искам да кажа по този въпрос.
Сани грабва Мириам за ръката, обръща се и я повлича навън след себе си. Мухтар затваря очи.
— Защо искаше да остана тук? — питам.
— Заради силата ти — отвръща той.
Овце
Уморена да се въртя и мятам в леглото, решавам да отида в стаята на Айюла. Когато бяхме малки, често спяхме в едно легло и това винаги действаше успокояващо и на двете ни. Заедно бяхме в безопасност.
Облечена е с дълга памучна тениска и е прегърнала кафяво плюшено мече. Свила е колене към корема и не помръдва, когато се мушвам при нея. Това не ме учудва. Айюла се буди само когато тялото ѝ се умори от сън. Не сънува, не хърка. Изпада в кома, каквато дори хора като Мухтар не могат да си представят.
Завиждам ѝ за това. Моето тяло е изтощено, но умът ми работи извънредно; припомня си, чертае сценарии, гадае. Нейните действия преследват мен. Може да сме избегнали възмездието, но ръцете ни са все така изцапани с кръв. Лежим в леглото си, сравнително удобно, докато водата и рибите разяждат тялото на Феми. Изкушавам се да я разтърся, за да я събудя, но какъв смисъл от това? Дори да успея, тя само ще ми каже, че всичко ще се оправи, и веднага ще заспи отново.
Затова броя — овце, патици, пилета, крави, кози, плъхове и трупове. Броя до забрава.
Баща
Айюла имаше гост. Беше лятната ваканция и той беше дошъл с надеждата да я направи своя приятелка преди началото на учебната година. Мисля, че се казваше Ола. Помня, че беше върлинест и половината му лице беше обезцветено от белег по рождение. Помня също, че не можеше да свали поглед от Айюла.
Баща ни го прие добре. Предложи му почерпка. Насърчи го да говори за себе си. Дори му показа ножа си. Прояви се като щедър, внимателен домакин. Дори мама и Айюла бяха заблудени от изпълнението му; и двете се усмихваха. Аз обаче седях на ръба на стола, впила нокти в тапицерията.
Ола беше достатъчно умен, за да не каже на бащата на девойката, с която искаше да излиза, че се интересува от нея, но то си личеше по погледа му, по начина, по който тялото му постоянно се навеждаше към нейното, по постоянното повтаряне на името ѝ.
— Това момче знае да говори! — засмя се баща ни, след като Ола направи добродушен коментар относно помощта към бездомните хора да си намерят работа. — Сигурен съм, че дамите много те харесват.