Когато слизам долу, Инка отново спи. Очите ѝ гледат в нищото, също като на Феми. Премигвам, за да прогоня образа му от главата си, и се обръщам към Бунми.
— Госпожа Ротину приключи ли?
— Не.
Въздъхвам. В чакалнята има хора, а като че ли всички лекари са заети с приказливи пациенти. Ако зависеше от мен, всеки пациент щеше да има фиксирано време за консултация.
Пациентът
Пациентът в стая 313 е Мухтар Яутай.
Той лежи на леглото, а краката му се показват изпод завивката. Има дълги крака, прикачени към дълъг торс. Беше си слаб още като дойде, но оттогава отслабна още повече. Ако не се събуди скоро, съвсем ще изчезне.
Взимам стола, който стои до масичката в ъгъла, и го слагам на няколко сантиметра от леглото му. Сядам и отпускам глава в ръцете си. Усещам как започва да ме боли глава. Дойдох да поговорим за Айюла, но не мога да изкарам Таде от ума си.
— Иска ми се…
През няколко секунди се чува успокояващ звук от монитора на сърцето. Мухтар не помръдва. В кома е от пет месеца: автомобилна катастрофа, докато брат му шофирал. Единственото, което бе получил братът за вложените усилия, беше камшичен удар.
Веднъж видях съпругата на Мухтар; напомни ми Айюла. Не че имаше запомняща се външност, просто беше глуха и сляпа за всичко друго, освен за собствените си нужди.
— Не е ли скъпо да го държим в това състояние? — попита ме тя.
— Да дръпна ли щепсела? — отвърнах аз.
Тя вирна брадичка, засегната от въпроса.
— Уместно е да се информирам за ситуацията.
— Доколкото разбрах, парите идват от негови имоти…
— Е, да… но… аз просто…
— Да се надяваме, че скоро ще излезе от комата.
— Да… да се надяваме.
Но оттогава мина много време и наближава денят, когато дори децата му ще сметнат, че изключването на животоподдържащите системи е най-доброто решение за всички.
Дотогава ще играе ролята на прекрасен слушател и загрижен приятел.
— Иска ми се Таде да ме види, Мухтар. Наистина да ме види.
Жега
Жегата е тягостна и ние пазим енергията си, като ограничаваме движенията си. Айюла се е изтегнала напреки на леглото ми по розов дантелен сутиен и черни дантелени прашки. Неспособна е да носи удобно бельо. Кракът ѝ е провесен от единия край, ръката ѝ — от другия. Това е тяло на фатална жена от музикален клин, на митична прелъстителка, на сукуб. То опровергава ангелското ѝ лице. От време на време въздъхва, за да ми покаже, че е жива.
Обадих се на майстора на климатици, който упорито твърдеше, че ще дойде след десет минути. Оттогава минаха два часа.
— Умирам тук — простенва Айюла.
Домашната помощница мудно домъква вентилатор и го слага така, че да духа към Айюла, сякаш сляпа за потта, която се стича по моето лице. Силното бръмчене на перките е последвано от повей и стаята едва доловимо се разхлажда. Свалям крака от дивана и се завлачвам към банята. Пълня мивката със студена вода и плискам лицето си, загледана във вълничките. Представям си вода, отнасяща труп. Какво ли би помислил Феми за участта си, докато се разлага под Третия мост?
Във всеки случай мостът и друг път е виждал смъртта.
Неотдавна един автобус, натъпкан до тавана с пътници, излетя от него и падна в лагуната. Никой не оцеля. После шофьорите на автобуси започнаха да подвикват на потенциалните си клиенти: „Оса право! Оса право!“ („Право към лагуната! Право към лагуната!“).
Айюла се дотътря и смъква гащичките си:
— Трябва да пишкам.
Тя се пльоква на тоалетната и щастливо въздиша, докато урината ѝ барабани по керамичната чиния.
Аз дръпвам запушалката на мивката и си излизам. Прекалено горещо е, за да възразявам срещу начина на употребата на банята ми или да ѝ напомням, че си има собствена. Прекалено горещо е, за да говоря.
Възползвам се от отсъствието на Айюла и се просвам на леглото си. Затварям очи и го виждам. Феми. Лицето му се е запечатало завинаги в съзнанието ми. Неволно се замислям що за човек е бил. Другите ги познавах приживе, но него не бях виждала.
Знаех, че сестра ми излиза с някого; всички признаци бяха налице — потайните усмивки, среднощните разговори. Трябваше да обърна повече внимание. Ако се бях запознала с него, може би щях да забележа този характер, за който тя говореше. Може би щях да я отклоня от него и щяхме да избегнем този развой на събитията.
Чувам как Айюла пуска водата в тоалетната; в този миг телефонът ѝ започва да вибрира и ми дава идея. Защитен е с парола, ако „1234“ може да се нарече защита. Преглеждам множеството ѝ селфита, докато намирам негова снимка. Устните му са стиснати, но очите му се смеят. Айюла също е там, прекрасна, както винаги, но неговата енергия изпълва кадъра. Усмихвам му се.