Вършех си работата — тъкмо приемах пациент, когато тя пъхна едни черни токчета под носа ми. Отпъдих я, но тя настоя да отида и да разгледам стоката ѝ. Работата е там, че всички обувки, които продава, изглеждат евтинджос — от онези, които ще се разпаднат след месец. Дори не си е направила труда да ги лъсне, а сега ги е разпиляла по пода. Усмихвам се насила.
— Знаеш, че още нямаме заплати…
— А аз току-що си купих нови обувки… — присъединява се Бунми.
Чичи изпъва рамене и размахва чифт токчета с „диаманти“.
— Още един чифт никога не е излишен! А и моите цени са много разумни.
Тя се кани да се впусне в рекламна ода за едни двайсетсантиметрови платформи, но в този момент дотичва Инка и плясва с ръце на плота. Може да не е любимият ми човек на света, но съм ѝ признателна, че ни прекъсна.
— Става нещо в стаята на коматозния!
— Така ли?
Чичи забравя за обувките и се подпира с рамо на гишето. Едва се сдържам да не я избутам.
— Да, отивах да нагледам пациента си и чух викове отвътре.
— Той ли крещеше? — питам аз.
— И жена му също. Спрях, за да… се уверя, че той е добре, и я чух как го нарича дявол и му казва, че нямало да отнесе парите си в гроба.
— Ей! Мразя мъжете скръндзи!
Чичи щрака с пръсти над главата си, за да се спаси от евентуалните скръндзи, които биха се изкушили да припарят до нея. Отварям уста да защитя Мухтар, да им кажа, че в него няма и капка скъперничество, че е добър и великодушен човек, но като виждам тъпия поглед на Бунми, жадните очи на Чичи и мрачните зеници на Инка, разбирам, че думите ми ще бъдат нарочно преиначени. Изправям се бързо и Чичи залита.
— Къде отиваш?
— Не можем да допуснем пациентите ни да бъдат тормозени от близките и приятелите си. Докато са тук, отговорността е наша — отвръщам през рамо аз.
— Трябва да си го напишеш на тениска! — извиква Инка.
Преструвам се, че не съм я чула, и се качвам по стълбите, като взимам по две стъпала наведнъж. На третия етаж има трийсет стаи: от 301 до 330. Виковете се чуват още от началото на коридора. Долавям носовия глас на съпругата, както и някакъв мъжки глас. Звучи хленчещо и увещателно; не е на Мухтар.
Почуквам на вратата и гласовете притихват.
— Влезте — обажда се уморено Мухтар.
Отварям и го виждам застанал до леглото си, облечен в сива джелабия33. Стиска перилото с ръка и си личи, че се подпира на него. Напрежението в тялото е изписано на лицето му. Изглежда по-стар от последния път, когато го видях.
Жена му носи червено дантелено маяфи34, което покрива косата ѝ и се спуска по дясното рамо. Роклята ѝ е ушита от същата материя. Кожата ѝ сияе, но лицето ѝ е озъбено като на звяр. Братът на Мухтар, Абдул, стои до нея с наведени очи. Предполагам, че той е собственикът на хленчещия глас.
— Да? — излайва жената.
Аз не ѝ обръщам внимание.
— Мухтар?
— Добре съм — уверява ме той.
— Искате ли да остана?
— Как така дали иска да останете? Вие сте обикновена сестра! Махайте се оттук!
Гласът ѝ скърца като нокти по черна дъска.
— Не ме ли чухте?
Аз се приближавам до Мухтар и той немощно се усмихва.
— Мисля, че трябва да седнете — казвам внимателно.
Той отпуска ръката, с която е стиснал перилото, а аз му помагам да седне на най-близкия стол и завивам скута му с одеяло.
— Искате ли да останат? — питам шепнешком.
— Какво му говори? — дудне жена му зад гърба ми. — Тя е вещица! Използва жужу35, за да открадне силата на мъжа ми! Заради нея се държи като безумец. Абдул, направи нещо. Изкарай я оттук! — Тя сочи към мен. — Ще се оплача от вас. Не знам каква черна магия правите…
Мухтар поклаща глава. Повече не ми е нужно. Изправям се срещу нея.
— Госпожо, моля ви, напуснете или ще се наложи да повикам охраната.
Долната ѝ устна трепери, очите ѝ хвърлят искри.
— С кого си мислите, че говорите? Абдул!
Обръщам се към Абдул, но той не смее да ме погледне. По-млад е от Мухтар, може би и по-висок, но е трудно да се каже, защото се е навел толкова ниско, че главата заплашва да падне от шията му. Потрива ръката на жената, за да я успокои, но тя го отблъсва. Честно казано, и аз бих го отблъснала. Костюмът му е скъп, но кройката — калпава. Прекалено широк в раменете и гърдите. Спокойно би могъл да е чужд — като жената, чиято ръка потрива в момента.