— Айюла, кажи ми какво стана.
Всъщност не искам да знам, но тя трябва да говори.
— Той… той ме удари… — започва тя, докато разрязвам роклята ѝ.
— Не съм я удрял! — извиква Таде — единственият мъж, успял да се защити от обвиненията на Айюла.
— … аз се опитах да го спра и той ме намушка.
— Връхлетя ми с ножа! Изневиделица! Мамка му!
— Млъквай! — срязвам го аз. — Не ти лежиш на пода целият в кръв, нали?
Превързвам раната ѝ, без да вадя ножа. Ако го дръпна, рискувам да прережа някоя артерия или орган. Грабвам телефона и набирам регистратурата в болницата. Вдига Чичи и аз мислено благодаря на бога, че Инка няма нощни смени тази седмица. Съобщавам ѝ, че идвам със сестра си, която е намушкана, и я моля да повика д-р Акибе.
— Аз ще я пренеса — казва Таде.
Не искам да я докосва, но той е по-силен от мен.
— Добре.
Вдига я на ръце и я пренася по стълбите. Тя отпуска глава на гърдите му, сякаш още са любовници. Може би не осъзнава тежестта на случилото се.
Отварям задната врата на колата и Таде я полага на седалката. Аз скачам на шофьорското място. Казва, че тръгва след нас със своята кола, и понеже не мога да го спра, кимвам. Часът е четири и половина сутринта, така че по пътищата няма нито движение, нито полицаи. Възползвам се максимално от факта и карам със сто и трийсет километра в час по еднопосочните шосета. Стигаме до болницата за двайсет минути.
Чичи и спешният екип ни посрещат на входа.
— Какво е станало? — пита тя, докато двама санитари прехвърлят сестра ми в носилката. Вече е в безсъзнание.
— Какво е станало? — настоява Чичи.
— Била е намушкана.
— Кой я е намушкал?
Д-р Акибе се появява, когато вече сме по средата на коридора. Проверява пулса на Айюла и извиква нареждания на сестрите. Откарват я, а той ме избутва в една стая.
— Не може ли да вляза с нея?
— Трябва да изчакаш отвън, Кореде.
— Но…
— Знаеш правилата. Направи всичко, което можеше. Ти поиска аз да поема сестра ти, довери ми се.
Той отива в операционната. Аз излизам в коридора и се натъквам на Таде, който дотичва запъхтян.
— В операционната ли е?
Не отговарям. Той посяга да ме докосне.
— Недей.
Ръката му се отпуска.
— Знаеш, че не съм го направил нарочно, нали? Двамата се борехме и… — Обръщам гръб и тръгвам към диспенсера за вода. Той ме следва. — Сама каза, че е опасна. — Аз мълча. Няма какво повече да добавя. — Каза ли на някого какво е станало? — пита тихо той.
— Не — отвръщам аз и си наливам чаша вода. Сама се учудвам колко стабилна е ръката ми. — И ти също няма да кажеш.
— Какво?
— Ако споменеш нещо на някого, ще кажа, че ти си я нападнал. На кого мислиш ще повярват: на теб или на Айюла?
— Ти знаеш, че съм невинен. Знаеш, че се защитавах.
— Знам, че влязох в дома ти и намерих сестра си с нож, забит в тялото. Нищо повече.
— Тя се опита да ме убие! Не можеш да… — Той премигва, сякаш ме вижда за първи път. — Ти си по-лоша от нея.
— Моля?
— Тя не е в ред… но ти? Какво е твоето оправдание?
Той се отдалечава, изпълнен с отвращение.
Аз сядам в коридора пред операционната и чакам новини.
Рана
Д-р Акибе излиза от операционната и се усмихва. Аз си поемам дъх.
— Може ли да я видя?
— Сега спи. Ще я качим в стая горе. Щом я настаним, може да наминеш.
Откарват я в стая 315, през една от тази на Мухтар, който никога не е виждал сестра ми, но знае за нея повече, отколкото съм възнамерявала.
Тя изглежда невинна, уязвима. Гърдите ѝ нежно се повдигат и спускат. Някой грижливо е положил растите ѝ на леглото до нея.
— Кой ѝ е причинил това? — пита Инка. Изглежда разстроена.
— Просто се радвам, че е добре.
— Който го е сторил, трябва да бъде убит! — Лицето ѝ е изкривено в смесица от ярост и презрение. — Ако не беше ти, сигурно щеше да е мъртва!
— Аз… аз…
— Айюла! — Мама се втурва в стаята, останала без дъх. — Бебчето ми!
Тя се навежда над леглото и доближава буза до устата на дъщеря си, за да усети дъха ѝ, както правеше понякога, когато Айюла беше бебе. Изправя се и виждам, че плаче. Срива се върху мен и аз я прегръщам. Инка се извинява и излиза.
— Кореде, какво стана? Кой го направи?
— Тя ми се обади. Отидох да я взема. Ножът беше забит в нея.
— Откъде я взе?
Айюла простена и двете се обръщаме към нея, но тя още спи и бързо се връща към задачата да вдишва и издишва.
— Сигурна съм, че Айюла ще разкаже и на двете ни какво се е случило, щом се събуди.
— Но къде я намери? Защо не искаш да ми кажеш?