— Пускам я в „Инстаграм“.
— Ти полудя ли? Забрави ли предишната си публикация?
— Каква е била предишната ѝ публикация? — намесва се мама.
Усещам как ме побиват тръпки. Напоследък се случва често.
— Аз… Феми изчезна — отговаря Айюла.
— Феми? Онова хубаво момче, с което излизаше?
— Да, мамо.
— Jesu saanu fun wa!3 Защо не ми каза?
— Аз… бях в шок.
Мама се спуска към нея и силно я прегръща.
— Аз съм ти майка, трябва да ми казваш всичко. Разбираш ли?
— Да, мамо.
Това, разбира се, е невъзможно. Няма как да ѝ каже всичко.
Задръстване
Седя в колата си и си играя с копчето на радиото, защото няма какво друго да правя. Задръстванията са бич за този град. Часът с едва 5:15 сутринта, а колата ми е притисната от другите на пътя и не може да помръдне. Кракът ми омаля да натиска спирачката.
Вдигам очи от радиото и неволно срещам погледа на един от ЛАСТМА4, който дебне из колоната и търси следващата си безпомощна жертва. Присвива бузи, намръщва се и тръгва към мен.
Сърцето ми пада в обувките, но няма време да го вдигам. Стисвам здраво волана, за да успокоя треперенето на ръцете си. Знам, че това няма нищо общо с Феми. Полицията в Лагос далеч не е толкова ефикасна. Онези служители, които са натоварени със задачата да пазят сигурността по улиците, са заети предимно да пренасочват пари от обществеността към скромната си заплата. Няма никакъв начин да са надушили следите ни.
Освен това този е пътен полицай. Най-важната му мисия и raison d’être5: да преследва шофьори, преминаващи на червен светофар. Поне това си казвам, докато ми призлява.
Онзи чука на прозореца. Свалям го няколко сантиметра, колкото да не го ядосам, но недостатъчно, за да може да бръкне с ръка и да отключи вратата ми.
Той подпира ръка на покрива и се привежда, сякаш сме стари приятели. Жълтата риза и кафявите панталони са така колосани, че дори вятърът не успява да ги помръдне. Изрядната униформа е знак за уважение към професията; поне такава е идеята. Има тъмни очи, като кладенци в пустиня, а кожата му е светла почти като на Айюла. Мирише на ментол.
— Знаете ли защо ви спрях?
Изкушавам се да отбележа, че ме спря задръстването, но очевидно съм в слаба позиция. Няма къде да избягам.
— Не, сър — отвръщам колкото мога по-мило.
Знам, че ако търсеха нас, нямаше да пратят ЛАСТМА, и то тук. Знам…
— Заради колана. Не сте сложили колана.
— О…
Позволявам си да си поема дъх. Колите пред мен се преместват с педя напред, но аз не мога да мръдна.
— Книжката и талона на колата, моля.
Никак не ми се ще да му давам книжката си. Това би било безразсъдно, все едно да му позволя да влезе в колата. Веднага ще повика подкрепление. Забавям се с отговора и той понечва да отвори вратата, но вижда, че е заключена, и изръмжава. Изправя се и заговорническото му изражение се изпарява.
— Госпожо, казах книжката и талона! — излайва той.
В друг случай бих се противопоставила, но сега не мога да си позволява да привлека вниманието върху себе си; не и докато шофирам колата, с която откарахме Феми в последния му дом. Съзнанието ми постоянно се връща към амонячното петно в багажника.
— Ora6 — казвам аз с всичката почтителност, на която съм способна, — не сърдете. Грешка бе. Няма повтори.
Думите са повече негови, отколкото мои. Мъжете от този сорт се вбесяват от образовани жени и аз се опитвам да говоря на развален английски, но подозирам, че това още повече издава възпитанието ми.
— Жено, отвори вратата!
Другите коли продължават да пълзят напред. Някои ме гледат съчувствено, но никой не спира да ми помогне.
— Ога, моля ви да поговорим, сигурна съм, че ще се разберем. — Гордостта ми отдавна се е отлъчила от мен. Какво мога да направя? Всеки друг път бих нарекла този човек престъпник, и то с право, но действията на Айюла са ме направили предпазлива. Мъжът скръства ръце, недоволен, но все пак готов да ме изслуша. — Не лъжа, нямам много пари. Но ако вие…
— Да съм казал нещо за пари? — Той отново посяга към вратата, сякаш бих я отключила. Изправя се и слага ръце на хълбоците. — Оя7, паркирайте!
Отварям уста, после я затварям и просто го гледам.
— Отключете колата. Или отиваме в участъка и там ще се разправяме.
Сърцето ми бие в ушите. Не мога да рискувам да претърсят колата.
— Ога, моля ви, нека да се разберем помежду си.