— Изчаках малко, за да се уверя, че момчето няма да се върне. Около десет минути, може би. Тя изпита облекчение, когато ме видя, казах ти го, нали? Усмихна ми се. Имахме добра връзка. Бях взел със себе си термос с горещ шоколад и й сипах една чаша.
Сега сивият парк потъмнява, обагря се в меки теменужно пурпурни и черни цветове.
— Каза ми, че горещият шоколад бил пълен с разтворен опиат. След като я упоил, я завлякъл в тоалетната.
Смазана съм от умора, завалвам думите. Представям си ги как пълзят напред, бавни и грозни.
— И тогава й прерязал вените.
Ще ти кажа какво ми каза той; имаш право да знаеш, въпреки че за теб ще е болезнено да го чуеш. Не, болезнено е напълно погрешната дума. Дори споменът за гласа му ме изпълва със страх, все едно съм на пет години, сама в тъмното, и убиец разбива вратата ми, а няма кой да ми помогне.
— За един лекар е лесно да направи разрезите. Нямам предвид в началото. Първият път, когато лекар среже кожата, има чувството, че наранява човека. Кожата, най-големият човешки орган, покрива цялото тяло, а ти нарочно я разрязваш. Но след първото изживяване усещането за нещо нередно изчезва, защото знаеш, че това ще ти даде възможност да извършиш животоспасяваща операция. Рязането вече не е жестока, а необходима стъпка в процеса на изцеляването.
Топлите пръсти на господин Райт се стягат около моите.
Вече изобщо не усещам краката си.
Чувах как сърцето ми удря силно и забързано по цимента; единствената част от цялото ми тяло, която беше нащрек, докато гледах към похитителя си. И тогава, за мое най-голямо удивление, го видях да слага ножа във вътрешния джоб на сакото си.
Оптимизмът загря изтръпналото ми тяло.
Той ми помогна да седна.
Каза ми, че нямало да ми пререже вените, защото свръхдозата щяла да е по-малко подозрителна от ножа.
Не мога да повторя действителните му думи. Просто не мога.
Каза, че ми сложил достатъчно седатив в чая, за да не съм в състояние да се боря или да избягам. И че сега щял да ми даде фатална доза. Увери ме, че ще умра спокойно и без болка, и фалшивата доброта, с която изричаше думите, ги направи непоносими, защото с тях той всъщност успокояваше собствената си съвест.
Каза, че бил донесъл опиат със себе си, но нямало да му се наложи да го използва.
Извади една кутийка от джоба си — сънотворните таблетки, които Тод ми беше донесъл от Щатите, предписани от личния ми лекар. Трябва да ги беше открил в шкафа в банята. Подобно на велосипедната верига, ножа и фенерчето, кутийката с приспивателно показваше колко детайлно беше планирал всичко и аз разбрах защо предварително обмисленото убийство е толкова по-лошо от спонтанното; той е бил зъл много по-дълго време от времето, което щеше да му е необходимо, за да ме убие.
Здрачът беше довел хладината на тъмнината. Сега затварят портите, последните младежи си събират багажа. Децата вече сигурно са си у дома, готови за къпане и лягане, но господин Райт и аз оставаме, още не сме свършили. По някаква причина не са ни накарали да напуснем пределите на парка. Може би не ни бяха забелязали. И съм благодарна за това, защото трябва да продължа. Трябва да стигна до края.
Краката ми вече са напълно безчувствени и аз се притеснявам, че на господин Райт може да му се наложи да ме изнесе на гръб от парка. А може би ще предпочете да извика линейка, която да дойде чак до тук, на място. Но първо ще завърша разказа си.
Започнах да го моля. И ти ли го беше правила? Мисля, че да. Мисля, че подобно на мен, ти също отчаяно си искала да останеш жива. Но това, разбира се, не е подействало, само го е ядосало. Докато той развинтваше капачето на кутийката с хапчета, събрах последните остатъци от физическа енергия и се опитах да използвам логически аргументи.
— Ако ме открият тук, на същото място, на което откриха Тес, в полицията със сигурност ще се усъмнят. И това ще ги накара да поставят под съмнение както моята смърт, така и тази на сестра ми. Истинска лудост е да го правиш тук, нали?
За момент раздразнението изчезна от лицето му и Уилям спря да развинтва капачката. Бях спечелила отсрочка в този перверзен безсмислен дебат.
После той се усмихна, сякаш за да увери и мен, и себе си, че не бе необходимо да храня подобни притеснения.