Слязох на станция „Бадбрук Гроув“. Забелязах колко бързо се движат лондончани — нагоре по стълбите и през бариерите за билети, — без да докосват някого. Докато приближавам към изхода, отново усещам някого близо зад себе си, студеният му дъх отново е върху врата ми — гъделичкащо усещане за заплаха. Бързо се отдалечавам; блъскам се в хората по пътя ми, опитвам се да си внуша, че това всъщност е течението, причинено от влаковете долу.
Може би страхът и ужасът, веднъж изпитани, дълбоко се вкореняват в човек дори когато причината за тях вече си е отишла; оставят зад себе си задрямал ужас, който лесно може да бъде събуден.
Стигам до Чепстоу Роуд и съм зашеметена от масата хора и превозни средства. Пред къщи са струпани нови медийни екипи от всички краища на Великобритания, че и от чужбина. Вчерашното стълпотворение на пресата в момента ми изглежда като селски панаир, прераснал в „Дисниленд“.
Намирам се на десет врати от апартамента ти, когато техникът с хризантемите ме съзира. Приготвям се за сблъсъка, но той се извръща; тактичността му отново ме удивлява. Две врати по-късно ме забелязва репортер. Тръгва към мен и всички останали го следват. Хуквам надолу по стълбите, успявам да вляза вътре и да затръшна вратата.
Силният тътен отвън изпълва пространството като буботене на трифиди; към стъклото са притиснати неприлично дълги обективи. Спускам завесите, но светкавиците продължават да примигват заслепяващо през тънката материя. Също както вчера се оттеглям в кухнята, но и там не намирам спокойствие. Някой удря с юмрук по задната врата, звънецът на входа звъни. Телефонът замлъква най-много за секунда, после отново се обажда. Мобилният ми се присъединява към какофонията. От къде са взели номера ми? Звуците са настойчиви и доминиращи, настояват за отговор. Спомням си първата вечер, която прекарах в апартамента ти. Тогава си мислех, че няма нищо по-самотно от мълчалив телефон.
В десет и двадесет вечерта изгледах телевизионната възстановка от твоя диван, придърпала индийската ти завивка върху себе си в безуспешен опит да се стопля. От разстояние наистина изглеждах доста убедителна твоя версия. Накрая последва молба за информация и се изписа телефонен номер, на който да се звъни.
В единадесет и половина вдигнах телефона, за да се убедя, че работи. После изпаднах в паника, че именно в момента, в който проверявам, някой може да се опитва да се свърже с мен: ти или от полицията, за да ми кажат, че са те открили.
Полунощ. Нищо.
Един часа след полунощ. Чувствах как заобикалящата ме тишина ме задушава.
Един и половина. Чух се как крещя името ти. Или и твоето име беше погребано в тишината?
Два часа. Долових някакъв шум до вратата. Спуснах се да отворя, но се оказа само бездомната котка, която беше приютила преди няколко месеца. Млякото в хладилника беше отпреди седмица и вече се беше вкиснало. Нямах нищо, с което да спра гладния й плач.
В четири и половина отидох до спалнята ти, промъквайки се през тясното пространство покрай статива ти и купчината изрисувани платна. Порязах стъпалото си и се наведох да потърся парчетата стъкло. Дръпнах пердетата на спалнята и забелязах найлона, залепен с тиксо към рамката на счупения прозорец. Нищо чудно, че апартаментът приличаше на хладилник.
Легнах в леглото ти. Найлонът плющеше на ледения вятър — неравномерен нечовешки звук, толкова притеснителен, колкото и студа. Пижамата ти беше под възглавницата. Миришеше също като роклята ти. Прегърнах я, прекалено премръзнала и нервна, за да заспя. Трябва да бях успяла да го направя по някакъв начин.
Сънувах нюанси на червеното: от номер 1788 до номер 1807 в каталога; цвета на кардиналите и проститутките; на страстта и на великолепието; яркочервената боя от смачкани телца на насекоми; пурпурно; алено; цвета на живота; цвета на кръвта.
Събуди ме звънецът на входната врата.
Вторник
Пристигам в следствената служба, където пролетта официално е настъпила. Лекият мирис на прясно окосена трева от парка нахлува на талази с всяко обръщане на летящата врата. Служителките на рецепцията са в летни рокли и с потъмнели лица и крайници — резултат от полагането на изкуствен тен предната вечер. Въпреки топлото време съм в дебели дрехи, навлечена и бледа останка от зимата.
Докато вървя към кабинета на господин Райт, ми се иска да споделя с него за въображаемия си преследвач от вчера. Просто искам да чуя още веднъж, че е в затвора и че след процеса ще остане там до края на дните си. Но когато влизам вътре, слънчевата светлина залива стаята, електрическата крушка свети и на фона на цялата тази светлина духът на страха, останал от вчера, се разтапя в пространството.