Тук е по-спокойно, налице е тишината, която ми е нужна, за да помисля. Смешно е какво ме изненадва в този момент; често това са най-дребните неща. Например вчера в един вестник излезе история за това, как винаги сме били много близки като сестри и разликата във възрастта ни изобщо не беше спомената. Може би сега, когато сме големи, вече няма значение, но като деца тази разлика бе повече от очебийна.
„Пет години са голяма разлика…?“, изненадваха се хората, които не знаеха, и повишаваха интонацията си в края на изречението, за да го оформят като въпрос. Тогава и двете се сещахме за Лео и за празнината, която беше оставил, макар че може би „бездънна пропаст“ е по-точното определение; ние обаче никога не го казвахме, нали?
Едва долавям гласа на една журналистка, която говори по мобилния си телефон от другата страна на задната врата. Диктува нещо. Собственото ми име изскача и ме шибва в лицето: Арабела Биатрис Хеминг. Мама твърди, че никой никога не ме е наричал с първото ми име, затова винаги съм предполагала, че дори докато съм била бебе е било повече от ясно, че не съм никаква Арабела — име, което изскача и разцъфтява, изписано с черно калиграфско писмо. Име, което приляга на момичета, на които им казват Бела или Белс, или Бел — толкова много красиви възможности. Не, от самото начало е било очевидно, че съм Биатрис — разумно и простичко изписано с печатен шрифт, без някой да се крие в него. Татко избрал името Арабела, преди да се родя. Действителността сигурно се е оказала разочароваща.
Журналистката отново приближава достатъчно, за да я чувам, мисля, че води нов разговор; извинява се, че работи до късно. Отнема ми момент, докато осъзная, че аз, Арабела Биатрис Хеминг, съм причината за това. Първият ми импулс е да изляза навън и да се извиня, но пък добре ме познаваш — аз винаги първа се спусках към кухнята, когато мама започваше да дава ядосано сигнал с потракване на тиганите. Журналистката се отдалечава. Не чувам думите й, но долавям тона й — кротък, леко отбранителен, деликатно затихващ. Внезапно гласът й се променя. Сигурно говори с детето си. Тонът й прониква през вратата и прозорците и сгрява апартамента ти.
Може би трябва да проявя разбиране и да й кажа да си върви у дома. Делото още тече, така че не ми е позволено да им казвам каквото и да било преди края на процеса. Но и тя като останалите е наясно с това. Не се опитват да узнаят за теб факти, а емоции. Искат да стисна силно ръце, за да им дам възможност за близък план на побелелите кокалчета на пръстите ми. Искат да видят как няколко сълзи изскачат от очите ми и подобно на охлюви оставят следи от размазана черна спирала по страните ми. Затова оставам вътре.
Репортерите и антуражът им от техници най-накрая си тръгват, оставяйки ясни следи от цигарена пепел по стъпалата пред апартамента ти и фасове, изгасени в саксиите ти с нарциси. Утре ще поставя навън пепелници. Всъщност бях подценила някои от тях. Трима ми се извиниха, че се натрапват, а един оператор дори ми подари няколко хризантеми от магазина на ъгъла. Знам, че никога не си харесвала хризантемите.
— Те са бозави или есенно кафяви като ученически униформи дори през пролетта — каза ти с усмивка; подиграваше ми се, че ценя някакво цвете заради неговата подреденост и дълготрайност.
— Често са в наистина ярки цветове — отвърнах, без да се усмихвам.
— Прекалено ярки. Създадени, за да бият на очи на фона на безкрайните квадратни метри цимент по паркингите.
Но поувехналите образци, които получих от оператора, са проява на неочаквана загриженост, порция състрадание — толкова изненадващо, колкото стръковете иглика покрай някоя магистрала.
Операторът с хризантемите ми каза, че тази вечер по „Новините в десет“ ще има „специално предаване“, посветено на твоята история. Току-що се обадих на мама, за да й кажа. Мисля, че по някакъв странен начин тя всъщност изпитва майчинска гордост от многото внимание, което получаваш. А ще има и още. Според един от звукооператорите, утре ще има представители и на много чуждестранни медии. Забавно е, обаче — странно забавно, — че когато се опитах да предупредя хората преди няколко месеца, никой не поиска да ме чуе.