Казах му, че си изчезнала и той притисна букета към гърдите си, смачквайки цветята в целофановата опаковка. Гласът му с акцент на студент от „Итън“ прозвуча тихо:
— От колко време?
— От миналия четвъртък.
Стори ми се, че лицето му пребледня.
— Бях с нея в четвъртък.
— Къде?
— В Хайд Парк. Бяхме заедно някъде докъм четири.
Два часа след като те бяха забелязали в пощата. Той сигурно беше последният човек, който те беше видял.
— Тя ми се обади в четвъртък сутринта, поиска да се срещнем — продължи Саймън. — Предложи да се чакаме пред галерията „Серпентин“ в Кенсингтън Гардънс. Щяхме да пием кафе, да видим как вървят нещата.
Акцентът му се беше променил и сега звучеше като на човек от Северен Лондон. Зачудих се кой от двата беше истинският.
— После я попитах дали може да я изпратя до апартамента й — продължи Саймън. — Но тя отказа. — Гласът му се изпълни със самосъжаление. — Оттогава не съм й се обаждал, нито съм идвал да я видя. И да, знам, че това държание е далеч от оказването на подкрепа, но исках да й покажа какво е да бъдеш отблъснат.
Егоизмът му трябва да беше чудовищно голям, за да вярва, че наранените му чувства биха имали някакво значение за теб след смъртта на бебето ти или пък за мен сега, когато никой не знаеше къде си.
— Къде я оставихте? — попитах.
— Тя ме остави, ясно ли е? Вървяхме през Хайд Парк. После тя си тръгна. Аз не съм я оставял никъде.
Бях сигурна, че лъже. Акцентът от Северен Лондон беше фалшивият.
— Къде?
Той не отвърна.
Отново му изкрещях въпроса си:
— Къде?!
— Край плувния басейн.
Никога преди не бях крещяла на някого.
Позвъних на детектив Финбъро и му оставих спешно съобщение. Саймън беше в банята ти, топлеше побелелите си вкочанени ръце под горещата вода на чешмата. По-късно щях да установя, че банята е замирисала на одеколона му и щях да му се ядосам, че е маскирал аромата на сапуна и шампоана ти.
— Какво казаха от полицията? — попита той, когато влезе.
— Казаха, че ще проверят.
— Типично по американски.
Само на теб ти е позволено да ме иронизираш по този начин. Онова, което полицаят в действителност каза, бе, че веднага ще се погрижи.
— Значи ще претърсят Хайд Парк? — попита Саймън.
Но аз се опитвах да не мисля какво точно беше имал предвид полицаят, когато беше използвал израза „ще се погрижа“. Бях заменила английския му евфемизъм с американски, обгръщайки с въздушно фолио острата действителност, съдържаща се в думите му.
— И ще ни се обадят? — попита той.
— Детектив Финбъро ще ме уведоми, ако има нещо, да — отвърнах.
Саймън се просна на дивана ти, напластените му със сняг боти оставиха отпечатък върху индийското ти одеяло. Но трябваше да му задам още няколко въпроса, така че прикрих раздразнението си.
— Полицията смята, че Тес страда от следродилна депресия. Как ти се стори на теб?
Той помълча известно време и аз се запитах дали се опитва да си спомни, или съчинява поредната лъжа.
— Беше отчаяна — рече той. — Трябваше да взема от онези специални хапчета за спиране на кърмата. Каза ми, че това било едно от най-лошите неща — все още да произвежда всичката тази храна за бебето си и да не може да му я даде.
Смъртта на бебето ти започна леко да си проправя път в съзнанието ми. Съжалявам, че ми отне толкова много време. Единственото ми оправдание е, че в тревогата ми за теб нямаше място за нероденото ти дете.
Нещо в думите на Саймън ме човъркаше. Заковах го с фраза:
— Каза „беше“.
Той ме погледна недоумяващо.
— Каза „беше отчаяна“?
За момент ми се стори, че има вид на приклещен в ъгъла, после обаче възвърна самообладанието си. Гласът му отново прозвуча с фалшивия акцент от Северен Лондон:
— Имах предвид, че беше депресирана, когато я срещнах в четвъртък. От къде мога да знам как се чувства сега?
Лицето му вече не ми изглеждаше детинско, а жестоко; пиърсингът не беше белег на младежки бунт, а на доброволно избран мазохизъм. Имах да го питам още нещо.