— Да спрем ли до тук? — пита господин Райт и за момент се чудя дали не съм изказала мислите си на глас и той не ме е взел за побъркана. Почти съм сигурна, че съм успяла да запазя мислите си скрити и той просто проявява загриженост. Но не искам да ми се налага да разказвам повторно за този ден.
— Предпочитам да довърша.
Той се напряга почти незабележимо и аз усещам, че се настройва за продължението. Не беше ми хрумвало, че това може да е тежко и за него. На Стария моряк от поемата на Колридж може да му е било трудно да разкаже историята си, но на бедния сватбар, принуден да я слуша, не му е било по-леко. Той кима и аз продължавам:
— Полицаите бяха довели мама в Лондон, но тя не можеше да понесе да идентифицира Тес, затова отидох в моргата сама. С мен беше един сержант. Наближаваше шестдесетте. Не си спомням името му. Беше много мил.
Когато влязохме в моргата, сержантът ме хвана за ръката и не я пусна. Минахме покрай залата за аутопсии. Лъскавите метални повърхности, белите плочки и острата светлина я превръщаха в някаква високотехнологична дизайнерска кухня, с която са попрекалили. Той ме отведе в стаята, в която лежеше ти. Миризмата на антисептик беше задушаваща. Сержантът ме попита дали съм готова. Никога нямаше да бъда. Кимнах. Той отметна покривалото.
Беше облечена в дебелото зимно палто — коледният ти подарък от мен. Исках да съм сигурна, че ще ти е топло. Изпитах глупаво задоволство, че си с него. Няма описание на цвета на смъртта, няма каталожен номер, който да съответстваше на лицето ти. Беше противоположност на цвят; противоположност на живот. Докоснах замрялата ти лъскава като сатен коса.
— Беше толкова хубава.
Пръстите на сержанта се свиха около моите.
— Да. Красива е.
Използва сегашно време и аз си помислих, че не ме е чул добре. Но сега ми се струва, че се е опитвал да направи ситуацията малко по-поносима; смъртта още не ти беше ограбила всичко. Той беше прав: ти беше красива като трагична героиня на Шекспир. Би могла да си Дездемона, Офелия, Корделия; бледа и неподвижна от смъртта; подведена героиня; пасивна жертва. Но ти никога не си била нито трагична, нито пасивна, нито жертва. Беше весела, страстна и независима.
Видях, че дебелите ръкави на палтото ти са пропити с изсъхнала кръв и са се вкоравили от нея. От вътрешната страна на китките ти се виждаха разрези — там, откъдето животът бе изтекъл от теб.
Не си спомням какво ми каза сержантът, нито дали съм му отговорила. Само си спомням как ръката му стискаше моята.
Когато излизахме от сградата, сержантът ме попита дали искаме френската полиция да съобщи на татко вместо нас и аз му благодарих.
Мама ме чакаше отвън.
— Съжалявам. Просто нямаше да понеса да я видя така. — Зачудих се дали си е въобразявала, че аз мога да го понеса. — Не беше необходимо да го правиш — продължи тя. — Трябваше да изберат ДНК анализ или нещо от този род. Каква варварщина.
Не бях съгласна. Колкото и потресаващо да беше, имах нужда да погледна бруталната реалност на безцветното ти лице, за да повярвам, че си мъртва.
— Как го понесе, като беше сама? — попита мама.
— С мен имаше един полицай. Беше много мил.
— Те всички са много мили — мама искаше да намери нещо хубаво в цялата ситуация. — Не е честно как ги напада пресата, нали? Искам да кажа, че не можеше да бъдат по-добри от това или… — Гласът й потрепна и замря; в случилото се нямаше нищо добро. — Лицето й беше ли…? Искам да кажа, беше ли…?
— Не бе наранено. Беше перфектно.
— Такова красиво лице.
— Да.
— Винаги е било. Но човек не можеше да го види от всичката тази коса. Все й казвах да си вдига косата или да се подстриже. Казвах й го, защото исках всички да видят какво красиво лице има, не защото не харесвах косата й.
Тя залитна и аз я подхванах. Докато се държеше за мен, получихме онази физическа близост, от която и двете имахме нужда от мига, в който слязох от самолета. Още не бях плакала и завиждах на мама, като че поне малка част от агонията можеше да бъде отмита от сълзите.
Закарах мама у дома и й помогнах да си легне. Седях при нея, докато най-накрая заспа.
Посред нощ потеглих обратно към Лондон. Когато излязох на М-11, отворих прозорците и изкрещях, надвиках шума на двигателите и бученето на магистралата; крещях в тъмното, докато ме заболя гърлото и ми прегракна гласът. Когато стигнах в Лондон, шосетата бяха пусти и тихи, смълчаните тротоари — опразнени. Не можех да си представя, че на сутринта тъмният опустял град отново ще се изпълни с хора и светлина. Не бях се замисляла кой може да те е убил; смъртта ти бе унищожила способността ми да разсъждавам. Само исках да се прибера в апартамента ти, сякаш там щях да бъда по-близо до теб.