— Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.
Ще напълня отново лейката и ще изчакам още малко.
5
Сряда
Пристигам в следствената служба и забелязвам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си ме гледа втренчено. Всъщност, инспектира ме критично е по-точно казано. Чувствам, че ме преценява като съперница. Господин Райт забързано влиза с куфарче в едната ръка и вестник в другата. Усмихва ми се открито и топло; все още не е превключил от домашна на служебна вълна. Сега вече знам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си със сигурност ме смята за съперница, защото когато господин Райт ми се усмихва, погледът й става открито враждебен. Господин Райт е в пълно неведение за случващото се.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Влезте.
Наум все още завързва възела на вратовръзката си. Влизам след него в кабинета му и той затваря вратата. Чувствам очите на секретарката му от другата страна, продължават да го гледат.
— Как се чувствахте снощи? — пита ме той. — Знам, че това е истинска агония.
Преди да умреш, прилагателните, отнасящи се до живота ми, бяха от по-нисша категория: „стресиращ“, „нервен“, „тревожен“; в най-лошия случай — „дълбоко тъжен“. Сега разполагам с думи от тежката артилерия — „агонизиращ“, „травмиращ“, „опустошителен“ — като част от личния си речник.
— Стигнахме до момента, в който открихте някого в спалнята на Тес?
— Да.
Въображаемият му възел вече е вързан и двамата се захващаме за работа. Господин Райт прочита собствените ми думи:
„Какво, по дяволите, правите?“
Мъжът се обърна. Въпреки че в апартамента беше студено като в хладилник, по челото му беше избила пот. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Италианският му акцент беше — съзнателно или не — флиртаджийски:
— Казвам се Емилио Коди. Съжалявам, ако съм ви уплашил.
Но аз веднага бях разбрала кой е. Дали не усетих заплаха заради обстоятелствата, заради подозрението, че те е убил или може би щях да го сметна за заплашителен, дори случаят да не беше такъв? Защото, за разлика от теб, аз намирам латинската сексуалност — тази дръзка мъжественост, излъчваща се от рязко изрязаната челюст и мургавата фигура — по-скоро за опасна, отколкото за привлекателна.
— Знаете ли, че е мъртва? — попитах и думите ми прозвучаха странно; театрален диалог, който не знаех как да поднеса. Тогава си спомних безцветното ти лице.
— Да. Разбрах от местните новини. Ужасна, ужасна трагедия. — Явно един от резервните варианти на тона му бе чар, колкото и неподходящо за случая да бе това, и аз си помислих, че да очароваш, също така можеше да означава и да вкараш някого в капан. — Само минах да си взема нещата. Зная, че може би изглежда като неприлично избързване…
Прекъснах го.
— Знаете ли коя съм?
— Приятелка, предполагам.
— Сестра й.
— Съжалявам. Натрапвам ви се.
Не можеше да скрие адреналина в гласа си. Тръгна към вратата, но аз блокирах пътя му.
— Вие ли я убихте?
Знам, прекалено директно, но пък и това тук не беше внимателно изпипан момент от роман на Агата Кристи.
— Очевидно сте много разстроена… — започна той, но аз го прекъснах.
— Опитали сте се да я накарате да направи аборт. Дали не сте искали също така да я премахнете от пътя си?
Емилио Коди остави онова, което носеше, и аз видях, че са платна.
— Не разсъждавате реално и това е разбираемо, но…
— Махайте се! Махайте се, по дяволите!
Изкрещях грозната си скръб към него — отново и отново — и продължих да крещя дори след като си беше заминал. Еймиъс влетя през отворената входна врата, замаян от сън.