Понеделник следобед
Изглежда сега вече всички искат да слушат — пресата, полицията, адвокатите; химикалките драскат, главите се накланят напред, миниатюрните касетофони бръмчат. Днес следобед ще дам свидетелски показания пред адвоката по обвинението от следствената служба — част от подготовката за процеса след четири месеца. Известно ми е, че показанията ми са от жизненоважно значение за обвинението, тъй като съм единственият човек, запознат с цялата история.
Въпросният адвокат, господин Райт, седи срещу мен. Мисля, че наближава четиридесетте, но може би е по-млад и просто лицето му е било изложено на твърде много истории, подобни на моята. Изражението му е бдително и той едва забележимо се накланя към мен, поощрявайки ме да му се доверя. Добър слушател, казвам си, но какъв ли тип мъж е?
— Ако не възразявате — казва той, — бих искал да ми разкажете всичко от самото начало и да ме оставите да отсея важната информация по-късно.
Кимам.
— Не съм напълно сигурна кое е началото.
— Може би моментът, когато за пръв път разбрахте, че нещо не е наред?
Забелязвам, че носи хубава италианска ленена риза и грозна полиестерна вратовръзка на щампи — не е възможно двете да са избирани от един и същ човек. Едното трябва да е подарък. Ако това е вратовръзката, щом я носи, адвокатът трябва да е добър по душа. Не съм сигурна дали вече съм го споменала, но умът ми е придобил новия навик да се отклонява от същественото, когато не иска да се занимава с настоящето.
Вдигам поглед нагоре и срещам очите му.
— Значи ще започна от деня, в който майка ми се обади, за да ми каже, че сестра ми е изчезнала.
Когато мама позвъни, тъкмо давахме неделно обедно парти. Храната, доставена от местния магазин за деликатеси, беше типична за Ню Йорк — стилна и безлична; същото се отнасяше и за нашия апартамент, нашите мебели и нашата връзка — в нито едно от тези неща нямаше вложено лично отношение. Голямата ябълка с изгнила сърцевина. Знам, че си изненадана от това обръщане на сто и осемдесет градуса, но разговорът ни за живота ми в Ню Йорк може да почака.
Същата сутрин се бяхме върнали от „снежна романтична почивка“ в една хижа в Мейн, където бяхме отпразнували повишението ми в службата. С организирането на обедното парти Тод се опитваше да замаже голямата ни грешка.
— Не че сме очаквали джакузи, но един горещ душ нямаше да ни навреди, а и възможност за телефонен контакт също нямаше да ни е излишна. Дори не можехме да използваме мобилните си телефони, доставчикът ни не осигурява обхват там.
— И това пътуване е било спонтанно? — попита недоверчиво Сара.
Както знаеш, двамата с Тод не сме известни със своята спонтанност. Съпругът на Сара, Марк, я изгледа от другата страна на масата.
— Скъпа.
Тя срещна погледа му.
— Мразя това „скъпа“. В него е закодирано: „Млъквай, по дяволите!“, нали?
Сара би ти харесала. Може би именно заради това сме приятелки с нея, още от самото начало ми заприлича на теб.
Тя се обърна към Тод:
— Кога за последно сте се карали с Биатрис?
— Никой от двама ни не си пада по театралните изпълнения — отвърна Тод във фарисейски опит да намери слаба страна в доводите й.
Но Сара не се предава лесно:
— Значи не ви се занимава.
Последва неловко мълчание, което възпитано разпръснах с думите:
— Някой да иска кафе или билков чай?
В кухнята заредих кафемелачката — единственото готвене, което щях да свърша за целия обяд. Сара ме последва разкаяна.
— Извинявай, Биатрис.
— Няма проблем. — Бях идеалната домакиня, усмихната, всеопрощаваща, мелеща кафе. — Марк черно ли го пие или с мляко?
— С мляко. И ние вече не се смеем — подхвърли тя, седна на плота и заклати крака. — А пък що се отнася до секса…
Натиснах бутона на кафемелачката с надеждата шумът да я накара да млъкне. Но тя се провикна:
— Ами ти и Тод?
— Добре сме, благодаря — отвърнах, докато слагах смлените зърна в машината за еспресо на стойност седемстотин долара.
— Още ли се смеете и се чукате? — попита тя.
Отворих кутия с лъжички за кафе от тридесетте години на двадесети век — емайлът на всичките беше различен на цвят, приличаха на разтопени бонбони.