— Чух крясъци.
Старецът се взря в лицето ми сред настъпилата тишина. Разбра, без да ми се налага да му обяснявам каквото и да било. Тялото му се сгърчи и той се извърна настрана; не искаше да видя мъката му.
Телефонът иззвъня и аз изчаках включването на секретаря:
— Здравейте, тук е Тес.
За момент правилата на реалността бяха нарушени, ти бе жива. Сграбчих слушалката.
— Скъпа? Там ли си? — попита Тод. Онова, което бях чула по-рано, бе, разбира се, запис на твоя глас. — Биатрис? Вдигна ли?
— Откриха я в една градска тоалетна. Изкарала е там пет дни. Съвсем сама.
Последва пауза; информацията не се покриваше с предсказания от него сценарий.
— Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро.
Тод беше моето спасително въже. Именно заради това го бях избрала. Каквото и да се случеше, щеше да ми е подръка, за да се държа за него.
Погледнах към купчината платна, които Емилио бе зарязал. На всичките беше нарисувана ти, гола. Никога не си се отличавала с моята срамежливост в това отношение. Сигурно авторът беше той. На всички картини лицето ти беше извърнато встрани.
— На следващата сутрин отидохте да споделите притесненията си с детектив Финбъро? — пита господин Райт.
— Да. Той каза, че прибирането на картините от Емилио било изключително безчувствен акт, но не означавало, че в него непременно можем да търсим нещо повече. Каза ми, че съдебният лекар ще изиска разрешение за аутопсия и че ще трябва да изчакаме резултатите, преди да отправяме каквито и да било обвинения или да стигаме до определени заключения.
Речникът му беше толкова премерен, толкова овладян. Вбеси ме. Може би поради крехкото си душевно равновесие му завиждах за баланса.
— Мислех, че детектив Финбъро поне ще попита Емилио какво е правил в деня на убийството. Той ми отвърна, че докато не излязат резултатите от аутопсията, няма да знаем със сигурност кога е умряла Тес.
Госпожица Падам-си-по-шефа-си влиза с минерална вода и аз съм доволна от прекъсването. Странно обезводнена, изгълтвам водата на един дъх и първо забелязвам розовия й перлен лак за нокти, после — венчалната халка на пръста й. Защо вчера бях погледнала само към лявата ръка на господин Райт? Тъжно ми е за госпожица Падам-си-по-шефа-си, която, макар и да не се намира под непосредствена заплаха от изневяра, е подложена на емоционално изкушение всеки ден от девет до пет и половина. Господин Райт й се усмихва:
— Благодаря, Стефани.
Усмивката му е невинна и в нея липсва какъвто и да е намек за интимност, но самата й откритост е привлекателна и може да бъде изтълкувана погрешно. Изчаквам секретарката да излезе.
— Затова отидох да се срещна с Емилио Коди сама.
Връщам се към невероятно стръмния склон на миналото; стисвам въжето малко по-силно, заради лака за нокти и венчалните халки.
Излязох от полицейския участък. Гневът избиваше под умората ми. Детектив Финбъро ми каза, че все още нямали представа кога точно си умряла, но аз знаех. В четвъртък. Както Саймън каза, него ден си го оставила край басейна в Хайд Парк, но така и не си излязла от парка. Нищо друго не ми звучеше логично.
Позвъних в колежа и една секретарка с немски акцент кисело ме осведоми, че Емилио преглеждал курсови работи у дома. Но когато й казах, че съм ти сестра, тя омекна и ми даде адреса му.
Докато карах натам, си спомних разговора ни за жилището на Емилио.
— Нямам представа. Срещаме се само в колежа или в моя апартамент.
— Той какво се опитва да скрие?
— Просто така се случва, това е всичко.
— Предполагам, че живее на някое място от рода на Хокстън. Модерен квартал на средната класа, но с шикозен привкус на бедняци наоколо.
— Наистина го мразиш, нали?
— С достатъчно графити, за да поддържат вида на урбанистична джунгла. Вярвам, че хора като него излизат посред нощ със спрейове боя в ръка, за да се погрижат районът да остане модерно маркиран и да не дегенерира в приличен квартал, населен с хора от средната класа със средни доходи.
— Какво е направил, за да заслужи това?
— О, не знам. Може би секс с малката ми сестра, в резултат на което тя е забременяла, а после той си е плюл на петите и е избягал от всички отговорности.