— Не казахте ли на полицията за тази среща?
В папката трябва да бяха отбелязани контактите ми с полицията.
— Не. Два дни по-късно детектив Финбъро ми каза, че Емилио Коди е направил официално оплакване от мен пред неговия шеф, инспектор Хейнс.
— Каква мислите, че е била причината?
— Не бях сигурна и по онова време не мислех за нея, защото едновременно с това детектив Финбъро ми каза, че са получили резултатите от аутопсията. Бях изненадана, че са толкова бързи, но той ме увери, че винаги се опитват да действат експедитивно, за да дадат възможност на семействата да погребат близките си навреме.
Съжалявам, че тялото ти трябваше да бъде рязано отново. Съдебният лекар го беше изискал и ние нямахме думата. Но не мисля, че възразяваш. Винаги си била прагматик по отношение на смъртта, не хранеше сантименти към тялото, което е останало. Когато Лео умря, мама и аз прегръщахме трупа му, самозалъгвахме се, че все още прегръщаме Лео. Макар да беше едва на шест, ти се оттегли настрана. Съжалявах те за куража ти.
Аз, от друга страна, винаги съм била почтителна. Когато намерихме Тамбелина мъртва в клетката й, ти, макар че плачеше, я опипа със слабите си петгодишни пръстчета, за да разбереш какво е усещането на смъртта; докато аз я загърнах в копринен шал, вярваща с цялата убеденост на десетгодишните, че мъртвото тяло е нещо скъпоценно. Сякаш те чувам как ми се смееш, че говоря за някакъв заек — цялата работа е в това, че винаги съм смятала тялото за нещо повече от проста обвивка на душата.
Но в нощта, когато те откриха, ме завладя мощното чувство, че напускаш тялото си и като водовъртеж поглъщаш със себе си всичко, което си. Изпращаше облаците на магическата красота в обратна посока. Може сравнението да е провокирано от постера на Шагал в кухнята ти, с онези безтегловни хора, които се издигат нагоре към рая, но каквото и да го е предизвикало, знаех, че тялото ти вече не съдържа дори частица от теб.
Господин Райт ме гледа и аз се чудя от колко време мълча.
— Каква беше реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията?
— Странно, но не възразявах срещу онова, което се е случило с тялото й — отвръщам, решавайки да запазя Шагал и облаците за себе си. Но в известна степен ще споделя мислите си с него. — Тялото на едно дете е в голяма степен част от онова, което то е; вероятно защото можем да вземем едно малко момченце в ръцете си. Можем да го прегърнем цялото. Но когато станем прекалено големи, за да бъдем прегръщани по този начин, тялото ни престава да ни определя.
— Когато ви попитах за реакцията ви, когато научихте резултатите от аутопсията, имах предвид дали сте им повярвали.
Изпитвам силен срам, но съм благодарна, че бях запазила поне Шагал за себе си. Господин Райт ме гледа и изражението му омеква.
— Радвам се, че не бях пределно ясен.
Все още се чувствам ужасно неловко, но му се усмихвам в отговор — неумела първа стъпка към самоиронията. И мисля, че наистина знаех, че той искаше да говоря за резултатите. Но точно както бях предпочела да попитам детектив Финбъро защо аутопсията е извършена толкова бързо, отлагах да коментирам резултатите от нея с господин Райт. Сега трябва да го направя.
— По-късно същия ден детектив Финбъро дойде в апартамента с резултатите от аутопсията, за да ми ги покаже.
Беше казал, че предпочита да го направи лично, и аз си помислих, че това е много мило от негова страна.
През прозореца на всекидневната ти наблюдавах как детективът слиза надолу по стълбите и се зачудих дали върви бавно, защото са хлъзгави от леда, или защото тази среща не му е много по сърце. След него се виждаше полицай Върнън, с равни обувки, които й осигуряваха добра опора. За всеки случай се държеше за парапета с ръце в ръкавици; уравновесена, стабилна жена, майка на деца, за които тази вечер щеше да се грижи.
Детектив Финбъро влезе в дневната ти, но нито седна, нито свали палтото си. Бях се опитала да надуя до дупка радиаторите ти, но въпреки това апартаментът ти продължаваше да е неприятно студен.
— Сигурен съм, че ще изпитате облекчение да научите, че по тялото на Тес не са открити признаци на сексуално насилие.
Неизказаното притеснение, че може да си била изнасилена, разяждаше въображението ми. Облекчението ме връхлетя с физическа сила.
Детектив Финбъро продължи:
— Сега вече знаем със сигурност, че е умряла в четвъртък, двадесет и трети януари.
Това потвърждаваше убеждението ми, че след срещата със Саймън не си излязла от парка.