Когато самолетът докосна грубо асфалта, въображаемото ми раздразнение се разпадна на парченца влудяващо безпокойство. Бог се превърна в герой от детска приказка. Властта ми на по-голяма сестра замря в неподвижно безсилие. Ясно си спомних смъртта на Лео. Скръбта, заседнала в гърлото ми като боклук, ме превърна в нещастна развалина. Не можех да загубя и теб.
Прозорецът е изненадващо голям за прозорец на офис и лъчите на пролетното слънце нахлуват на потоци през него.
— Значи сте направили връзка между изчезването на Тес и смъртта на Лео? — пита господин Райт.
— Не.
— Казахте, че сте си мислели за Лео?
— Мисля си за него през цялото време. Той ми беше брат. — Писнало ми е да обяснявам. — Лео умря от кистозна фиброза, когато беше на осем години. Тес и аз не сме наследили болестта, родили сме се напълно здрави.
Господин Райт се опитва да изключи лампата над главите ни, но по някаква причина тя не иска да угасва. Той извинително свива рамене и отново сяда.
— После какво стана? — пита ме.
— Мама ме посрещна и аз отидох в полицейския участък.
— Можете ли да ми разкажете за това?
Мама ме чакаше на летището, облечена в палтото си от камилска вълна на марката „Джейгър“. Забелязах, че не си е сресвала косата и че гримът й е доста непохватно поставен. Знам: не бях я виждала в такъв вид от погребението на Лео.
— През целия път от Литъл Хадстън до тук пътувах с такси. Самолетът ти закъсня.
— Само с десет минути, мамо.
Навсякъде около нас се прегръщаха влюбени, роднини и приятели, щастливи да се видят отново. Ние двете обаче се чувствахме физически неловко една с друга. Не мисля, че дори се целунахме.
— Може да се опитва да се свърже с мен по телефона, докато съм навън — каза мама.
— Ще го направи отново.
Но откакто бях кацнала, бях проверила безброй пъти мобилния си телефон.
— Много глупаво от моя страна — продължи мама. — Не зная защо очаквам да ми позвъни. Тя на практика е спряла да ми се обажда. Прекалено голямо усилие ще й коства, предполагам. — Разпознах твърдите трохи на раздразнението. — А кога за последно си направи труда да ме посети?
Зачудих се кога ли и тя ще започне да сключва сделки с Бога.
Взех кола под наем. Беше едва шест часа сутринта, но трафикът по М-4 в посока Лондон вече беше достатъчно натоварен; ядосаното гневно пълзене на абсурда, наречен „час пик“, забавено още повече от снега. Отивахме направо в полицейския участък. Не успях да включа парното на колата и думите ни за кратко увисваха като малки кълбета пара в студения въздух помежду ни.
— Говори ли вече с полицията? — попитах.
Думите на мама сякаш се сбръчкаха от раздразнение във въздуха.
— Да, сякаш имаше някакъв смисъл. Какво знам за нейния живот?
— Знаеш ли кой е съобщил за изчезването й?
— Хазяинът й. Еймиъс някой си — отвърна мама.
Никоя от нас не можа да се сети за фамилията му. Стори ми се странно, че именно твоят застаряващ хазяин се е обадил в полицията, за да съобщи, че те няма.
— Казал им, че получавала притеснителни обаждания по телефона — добави мама.
Въпреки студа в колата усетих, че лепна от пот.
— Какви точно притеснителни обаждания?
— Не ми обясниха — отвърна мама.
Погледнах я. Бледото й разтревожено лице надничаше иззад ръба на фон дьо тена — застаряваща гейша в жълто-оранжев тон на „Клиник“.
Когато пристигнахме в полицейския участък на Нотинг Хил, беше седем и половина, но — както е типично за зимните месеци — бе все още тъмно. Шосетата бяха претъпкани с коли, но прясно поръсените с пясък тротоари бяха почти пусти. За пръв и последен път бях стъпвала в полицията, когато трябваше да съобщя, че съм си загубила телефона; дори не ми го бяха откраднали. Така и не стигнах по-далеч от приемната. Този път ме преведоха покрай нея и се озовах в непознатия свят на стаите за разпити, килиите и полицаите със затъкнати в коланите палки и белезници. Този свят нямаше никаква връзка с теб.
— И се срещнахте с детектив Финбъро? — пита господин Райт.
— Да.
— Какво впечатление ви направи?
Внимателно подбирам думите си:
— Загрижен. Старателен. Порядъчен.
Господин Райт е изненадан, но бързо го скрива.