Една служителка на средна възраст, полицай Върнън, ме заведе да се преоблека. Беше с розови бузи и здрав вид, сякаш току-що се бе прибрала от доенето на кравите, а не от патрулиране из лондонските улици. Дадох си сметка за бледия си тен и зачервените си очи; безсънният полет си беше казал думата.
— Мислите ли, че ще има някаква полза? — попитах я.
Тя ми се усмихна и ме прегърна за секунда — това ме изненада и обърка, но и ми хареса.
— Да, мисля. Прекалено голяма разправия е да се правят възстановки, ако няма наистина добър шанс да се размърда нечия памет. А сега, след като знаем, че Тес е бременна, е още по-вероятно някой да я е забелязал. Хайде да се заемем с дрехите ви, става ли?
По-късно открих, че макар да бе на четиридесет години, полицай Върнън работеше в участъка едва от няколко месеца. Стилът й на работа отразяваше топлата й майчинска природа.
— Прибрах някои дрехи от апартамента й — продължи тя. — Знаете ли какво би носила?
— Рокля.
Коремът й толкова беше пораснал, че нищо друго не би й станало, а тя не можеше да си позволи да си купува дрехи за бременни. За щастие, повечето й дрехи бяха торбести и безформени.
— Удобни, Би.
Полицай Върнън отвори един куфар. Беше сгънала прилежно всяка една от опърпаните ти дрехи и ги беше завила в хартия. Бях трогната от загрижеността, която беше проявила. Все още съм.
Избрах най-малко мърлявата дреха — обемистата ти лилава рокля от „Уисълс“ с бродерията на подгъва.
— Купи си това от една разпродажба преди пет години — казах.
— Добрата марка издържа дълго, нали?
Все едно бяхме в пробните на „Селфридж“.
— Да, така е.
— Винаги си струва, ако човек може да си го позволи.
Бях благодарна на полицай Върнън за способността й да разговаря за незначителни неща, да хвърля вербален мост между двама души в една почти невероятна ситуация.
— Ами да изберем нея тогава — каза тя и тактично се обърна настрана, докато свалях неудобния си дизайнерски костюм.
— Приличате ли си с Тес? — попита жената.
— Не, вече не.
— А някога?
Отново оцених незначителната тема, но подозирах, че тя щеше да доведе до някъде.
— По един изкуствен начин.
— О.
— Майка ни винаги се опитваше да ни облича еднакво.
Въпреки разликата във възрастта ни, в зависимост от сезона винаги бяхме в плисирани полички и шотландски пуловери или раирани памучни роклички. Нищо натруфено, никакви къдри, помниш ли? И никакви изкуствени материи.
— И прическите ни бяха еднакви.
„Прилична подстрижка“, изкомандваше мама и косите ни се посипваха по пода.
— Хората казваха, че Тес ще изглежда също като мен, когато порасне. Но просто бяха любезни.
Поразена бях, че съм го казала на глас. Никога преди не бях си позволявала да тръгна по този път пред когото и да било, но краката ми бяха оставили дълбоки следи по него. Винаги съм знаела, че когато пораснеш, ще си много по-красива от мен. Никога не съм ти го казвала, нали?
— Сигурно й е било тежко да го чува — отбеляза полицай Върнън. Поколебах се, преди да я поправя, но тя бързо продължи нататък. — Косата й същия цвят като вашата ли е?
— Не.
— Не е честно как някои хора успяват да си останат руси.
— Всъщност това не е естественият ми цвят.
— Никога не бих допуснала.
Този път в незначителните приказки имаше конкретна цел, която веднага пролича.
— В такъв случай по-добре да си сложите перука.
Потръпнах, но се опитах да го скрия.
— Да.
Докато тя изваждаше кутията с перуките, аз навлякох роклята ти през главата си и усетих как омекналият от многото пранета памук се плъзга надолу по тялото ми. Сякаш изведнъж ме прегърна. Частица от секундата по-късно разбрах, че това просто е ароматът ти; мирис, който преди не бях забелязвала: смес от шампоана и сапуна, които ползваше, и още нещо, което нямаше етикет. Трябва да съм усещала този твой аромат единствено когато сме се прегръщали. Поех си дъх дълбоко, неподготвена за емоционалния световъртеж, причинен от факта, че си наблизо и в същото време те няма.
— Добре ли сте?
— Мирише на нея.
Майчинското лице на полицай Върнън изрази състрадание.