— Обонянието наистина е мощно сетиво. Лекарите го използват при опитите си да събудят изпаднали в кома пациенти. Очевидно мирисът на прясно окосена трева е любимият аромат, който събужда спомените.
Искаше да ми даде да разбера, че не прекалявам. Беше състрадателна и интуитивна, и аз бях благодарна, че е с мен.
В кутията за перуки имаше всякакъв вид коса и аз предположих, че ги използват не само при възстановки за липсващи хора, но и при жертви на насилие. Приличаха ми на колекция от скалпове и докато ровичках из тях, почувствах, че ми се повдига. Полицай Върнън забеляза това.
— Ето, дайте аз да опитам. Каква е косата на Тес?
— Дълга. Тя почти никога не я подстригва, затова краищата й са неравни. И е много лъскава.
— Какъв цвят е?
Номер сто шестдесет и седем от стандартизирания каталог, помислих си веднага, но останалите хора не познават класификацията на цветовете от света, който ни заобикаля, нито техните номера в нея, затова просто отвърнах:
— Карамел.
И наистина, косата ти винаги ме е карала да си мисля за карамел. И по-точно — за плънката от мек проблясващ карамелен пълнеж на шоколадовите бонбони „Роло“. Полицай Върнън намери една подобна перука с найлонов блясък. Насилих се да я сложа върху майсторски подстриганата си коса, макар пръстите ми да се съпротивляваха. Реших, че сме свършили. Но полицай Върнън беше перфекционистка.
— Носи ли грим? — попита ме тя.
— Не.
— Ще възразите ли да свалите вашия тогава?
Поколебах ли се?
— Не, разбира се — отвърнах. Но възразявах. Дори в часовете, когато се събуждах, върху устните ми имаше розово червило, а върху страните ми — руж; слагах ги от предната вечер. Измих си лицето на малката служебна мивка, по ръба на която се крепяха мръсни чаши от кафе. Обърнах се и зърнах теб. Прималях от обич. Миг по-късно разбрах, че съм видяла просто собственото си отражение в голямото огледало. Приближих и се видях — раздърпана и изтощена. Имах нужда от грим, свестни дрехи и прилична прическа. На теб не ти е нужно всичко това, за да изглеждаш красива.
— Страхувам се, че ще трябва да импровизираме с корема — каза полицай Върнън. Докато ми подаваше една възглавница, изрекох на глас въпроса, който не спираше да човърка съзнанието ми:
— Знаете ли защо хазяинът на Тес не е казал, че е бременна, когато е съобщил за изчезването й?
— Не, страхувам се, че не знам. Може да питате детектив сержант Финбъро.
Набутах втора възглавница под роклята и се опитах да си придам убедителен вид. За момент цялото нещо се превърна в абсурден фарс и аз се засмях. Полицай Върнън също се засмя — спонтанно — и аз видях, че усмивката е нейното обичайно изражение. Сигурно полагаше огромни усилия, за да изглежда сериозна и състрадателна през такава голяма част от времето.
Мама влезе.
— Нося ти малко храна, скъпа — каза ми тя. — Трябва да се храниш добре.
Обърнах се и я видях да държи хартиена торба; тази проява на майчинско чувство от нейна страна ме трогна. Но когато погледът й се спря върху мен, лицето й се вледени. Бедната мама. Фарсът, който на мен ми се беше сторил като черна комедия, се бе оказал жесток за нея.
— Но ти трябва да й кажеш. Колкото повече отлагаш, толкова по-зле ще става.
— Онзи ден видях тази мисъл, напечатана върху една кухненска кърпа. Под нея беше написано: „Никога не отлагай днешната работа за утре“.
— Тес… (Всъщност дали само не въздъхнах с онази експресивна въздишка на по-голяма сестра?)
Ти се засмя и шеговито ме подкачи:
— Все още ли носиш гащи с избродирани дните от седмицата?
— Сменяш темата. А от въпросните гащи се отказах още когато бях на девет.
— Наистина ли ги носеше в точните дни?
— Ще се засегне много, ако не й кажеш.
Погледнах обратно към мама, предусещайки въпроса й, и й отговорих, без да сме си разменили и една дума: да, бременна беше; да, не беше й казала и да, сега целият свят, или най-малкото целият свят, който гледаше телевизия, щеше да разбере за това.
— Кой е бащата?
Не отвърнах; един шок засега й беше достатъчен.
— Ето защо не е идвала да ме види от месеци, нали? Прекалено се е срамувала.
Беше по-скоро изявление, не въпрос. Опитах се да я успокоя, но тя реагира на думите ми с необичаен за нея жест.