Розамънд Лъптън
Сестра
„Къде ще намерим по-добра дъщеря, по-мила сестра или по-истинска приятелка?“
„Цветът умря под есенния лъх.
Живее още нежният му дъх.“
Благодарности
Не съм сигурна, че някой чете благодарностите, но се надявам да е така, защото без следните хора този роман никога нямаше да бъде написан и публикуван.
Първо, искам да благодаря на редакторката си, прекрасната Ема Безуедърик, за нейното творческо мислене, подкрепа и за това, че не само разполага със смелостта да вярва, но и вдъхновява околните да правят същото. Също такъв късмет извадих и с агента мечта, Фелисити Блънт от „Къртис Браун“ — креативна, интелигентна и винаги на разположение!
Също така искам да благодаря на Кейт Купър и Ник Марстън от „Къртис Браун“, както и на всички останали от „Пиаткус“ и „Литъл Браун“.
Искам да изкажа огромните си благодарности на Мишел Матюс, Кели Мартин, Сандра Ленърд, Трикси Роулинсън, Алисън Клемънтс, Аманда Джобинс и Ливия Гуиджиоли, които много ми помогнаха в практическо отношение.
Благодаря ви, Космо и Джо, за разбирането, когато трябваше да седна да пиша, и за това, че се гордеете с мен.
Накрая, но най-много бих искала да благодаря на по-малката си сестра Тора Орде-Полет — вдъхновителката на тази книга и истинска благословия за мен.
1
Неделя вечерта
Моя скъпа Тес,
Бих дала всичко, за да съм с теб сега, в този момент, да те хвана за ръката, да те погледна в лицето, да чуя гласа ти. Как е възможно докосването, виждането и чуването — всички тези сензорни рецептори, оптични нерви и вибриращи тъпанчета — да бъдат заменени от едно писмо? Но ние и преди сме успявали да използваме думите като посредници, нали така? Когато отидох в пансион и трябваше да заменим игрите, смеха и споделените шепнешком тайни с писма. Не помня какво съм казала в първото си писмо, само си спомням, че се скрих зад един разглобен пъзел, за да избегна дебнещия поглед на отговарящата за нас госпожа. (С право допусках, че детето, обичащо пъзелите, е умряло в нея отдавна.) Но си спомням дума по дума отговора ти на седемгодишно момиченце на моята частична носталгия по дома; не можах да го прочета, докато не светнах с фенерче върху хартията. От този момент нататък за мен добротата винаги е била с дъх на лимон.
Тази малка история ще се хареса на журналистите, ще могат да ме представят като някакъв лимонен детектив, разкрил способностите си от ранна детска възраст, и ще изтъкнат колко близки сме били ние с теб, двете сестри. Всъщност сега са пред апартамента ти заедно със своите камери и звукооператори (лицата им са потни, якетата — мръсни, кабелите се влачат по стълбите и се оплитат в перилата). Да, това беше уж едно небрежно вмятане, но как по друг начин бих могла да ти го кажа? Не съм сигурна как ще реагираш, ако разбереш, че си се превърнала в един вид знаменитост, но предполагам, че ще ти се стори леко смешно. „Ха-ха“ — смешно и странно забавно. Аз го намирам единствено за странно-забавно, но пък никога не съм притежавала твоето чувство за хумор, нали?
— Наказали са те с отсъствие от часовете, сериозно е — казах. — Следващия път със сигурност ще те изключат, а на мама и без това й е тежко.
Бяха те хванали да вмъкваш заека си в училище. Толкова се бях вживяла в ролята си на по-голямата сестра!
— Но е и мъничко забавно, нали, Бий? — попита ме ти, стиснала устни, за да не се разсмееш. Напомняше ми на бутилка енергийна напитка, в която се надигаха мехурчета кикот, готови да избягат със съскане и да изскочат над повърхността.
Мисълта за смеха ти ме зарежда със смелост и аз приближавам до прозореца.
Навън разпознавам един репортер от сателитен телевизионен канал. Свикнала съм да виждам лицето му в плоско двуизмерно изображение върху плазмения екран в интимната атмосфера на нюйоркския ми апартамент, но ето го сега тук, в реални размери и триизмерна плът, застанал на „Чепстоу Роуд“, вперил поглед директно в мен през прозореца ти на приземния етаж. Пръстът ме сърби да натисна бутона за изключване на дистанционното; вместо това пускам завесите.
Но сега е по-лошо, отколкото когато можех да ги виждам. Светлините им проникват през пердетата, звуците се удрят в прозорците и стените. Присъствието им е като тежест, която би могла да си проправи път до всекидневната ти. Нищо чудно, че наричат пресата „преса“; ако това продължи още известно време, ще се задуша. Да, добре, прозвуча малко драматично; ако беше ти, сега сигурно щеше да си навън и да им предлагаш кафе. Но, както знаеш, аз лесно се дразня и твърде много ценя личното си пространство. Ще отида в кухнята и ще се опитам да сложа ситуацията под контрол.
Тук е по-спокойно, налице е тишината, която ми е нужна, за да помисля. Смешно е какво ме изненадва в този момент; често това са най-дребните неща. Например вчера в един вестник излезе история за това, как винаги сме били много близки като сестри и разликата във възрастта ни изобщо не беше спомената. Може би сега, когато сме големи, вече няма значение, но като деца тази разлика бе повече от очебийна.
„Пет години са голяма разлика…?“, изненадваха се хората, които не знаеха, и повишаваха интонацията си в края на изречението, за да го оформят като въпрос. Тогава и двете се сещахме за Лео и за празнината, която беше оставил, макар че може би „бездънна пропаст“ е по-точното определение; ние обаче никога не го казвахме, нали?
Едва долавям гласа на една журналистка, която говори по мобилния си телефон от другата страна на задната врата. Диктува нещо. Собственото ми име изскача и ме шибва в лицето: Арабела Биатрис Хеминг. Мама твърди, че никой никога не ме е наричал с първото ми име, затова винаги съм предполагала, че дори докато съм била бебе е било повече от ясно, че не съм никаква Арабела — име, което изскача и разцъфтява, изписано с черно калиграфско писмо. Име, което приляга на момичета, на които им казват Бела или Белс, или Бел — толкова много красиви възможности. Не, от самото начало е било очевидно, че съм Биатрис — разумно и простичко изписано с печатен шрифт, без някой да се крие в него. Татко избрал името Арабела, преди да се родя. Действителността сигурно се е оказала разочароваща.
Журналистката отново приближава достатъчно, за да я чувам, мисля, че води нов разговор; извинява се, че работи до късно. Отнема ми момент, докато осъзная, че аз, Арабела Биатрис Хеминг, съм причината за това. Първият ми импулс е да изляза навън и да се извиня, но пък добре ме познаваш — аз винаги първа се спусках към кухнята, когато мама започваше да дава ядосано сигнал с потракване на тиганите. Журналистката се отдалечава. Не чувам думите й, но долавям тона й — кротък, леко отбранителен, деликатно затихващ. Внезапно гласът й се променя. Сигурно говори с детето си. Тонът й прониква през вратата и прозорците и сгрява апартамента ти.
Може би трябва да проявя разбиране и да й кажа да си върви у дома. Делото още тече, така че не ми е позволено да им казвам каквото и да било преди края на процеса. Но и тя като останалите е наясно с това. Не се опитват да узнаят за теб факти, а емоции. Искат да стисна силно ръце, за да им дам възможност за близък план на побелелите кокалчета на пръстите ми. Искат да видят как няколко сълзи изскачат от очите ми и подобно на охлюви оставят следи от размазана черна спирала по страните ми. Затова оставам вътре.
Репортерите и антуражът им от техници най-накрая си тръгват, оставяйки ясни следи от цигарена пепел по стъпалата пред апартамента ти и фасове, изгасени в саксиите ти с нарциси. Утре ще поставя навън пепелници. Всъщност бях подценила някои от тях. Трима ми се извиниха, че се натрапват, а един оператор дори ми подари няколко хризантеми от магазина на ъгъла. Знам, че никога не си харесвала хризантемите.
— Те са бозави или есенно кафяви като ученически униформи дори през пролетта — каза ти с усмивка; подиграваше ми се, че ценя някакво цвете заради неговата подреденост и дълготрайност.