Той кима и отдава почит на любовта ти към бебето с минута мълчание.
— Кога са разбрали, че бебето страда от кистозна фиброза? — пита.
Доволна съм, че го нарича „бебе“, а не „ембрион“. Вие двамата започвате да ставате все по-реални за него.
— В дванадесетата седмица — отвръщам. — Тъй като имаме кистозна фиброза в семейната ни история, тя си направи генетичен тест.
— Аз съм. — Беше явно, че с мъка се сдържаш да не заплачеш от другия край на линията. — Момче е. — Знаех какво ще последва. — Болно е от муковисцидоза. — Звучеше толкова млада. Нямах представа какво да ти кажа. Двете с теб знаехме твърде много за тази болест, наричана още кистозна фиброза, за да почна да те успокоявам. — Той ще трябва да премине през всичко това, Бий, също като Лео.
— Значи, това е било през август? — пита господин Райт.
— Да. На десети. Четири седмици по-късно ми се обади да ми каже, че са й предложили генна терапия за бебето.
— Какво е знаела по въпроса? — пита господин Райт.
— Каза, че щели да инжектират здрав ген, с който да заменят гена на кистозната фиброза. И щели да го направят, докато бебето е още в утробата. Докато се развивало и растяло, новият ген щял да продължава да замества увредения.
— Каква беше реакцията ви?
— Бях уплашена от рисковете, които щеше да поеме. Първо с вектора и…
Господин Райт ме прекъсва:
— Вектор? Съжалявам, не…
— Това е начинът, по който вкарват нов ген в тялото. Един вид такси, ако повече ви харесва. Често използват за вектори вируси, защото са добри в инфектирането на телесните клетки и едновременно с това пренасят и новия ген.
— Направо сте експерт.
— В нашето семейство всички сме аматьори експерти в областта на генетиката, заради Лео.
— Но някои хора умират по време на тези експериментални генни терапии, Тес. Всичките им органи отказват да функционират.
— Само ме остави да довърша, моля? Няма да използват вирус в ролята на вектор. В това е цялата гениалност. Някой е успял да създаде изкуствена хромозома, за да вкара гена в клетките на бебето. Невероятно е, нали?
Наистина беше невероятно. Но това не ми донесе никакво успокоение. Помня останалата част от разговора ни. Бях облякла пълната си униформа на по-голяма сестра.
— Добре, да приемем, че няма да има проблем с вектора. Ами какво ще кажеш за самия модифициран ген? Какво ще стане, ако се окаже, че той не само лекува кистозна фиброза, но и причинява нещо непредвидено?
— Мога ли да те помоля да спреш да се притесняваш?
— Може да доведе до някои отвратителни странични ефекти. Може да обърка нещо друго в тялото, нещо, за което дори не се предполага.
— Бий…
— Добре, може рискът да е малък…
Ти ме прекъсна, изблъсквайки ме от моята сапунерка.
— Без тази терапия той със сигурност ще е болен от муковисцидоза. Сто процента. Така че един малък риск е нещо, което трябва да поема.
— Казваш, че ще го инжектират през корема ти?
Чувах усмивката в гласа ти.
— Как иначе ще стигне до бебето?
— Значи тази генна терапия може да увреди и теб.
Ти въздъхна. С онази твоя въздишка, която казваше: „Моля те, остави ме на мира!“, въздишката на по-малка сестра към по-голяма.
— Аз съм ти сестра. Имам право да се притеснявам за теб.
— А аз съм майка на бебето си.
Отговорът ти ме свари неподготвена.
— Ще ти пиша, Бий.
Затвори.
— Тя често ли ви пишеше? — пита господин Райт.
Питам се дали интересът му е искрен, или въпросът му има някаква конкретна цел.
— Да. Обикновено когато знаеше, че няма да одобря нещо. Понякога, когато просто имаше нужда да подреди мислите си и ме използваше за мълчалив слушател.
Не съм сигурна дали ти е известно, но аз винаги съм харесвала твоите монолози. Въпреки че често ме изкарват от търпение, чувството да бъда лишена от ролята си на критик е освобождаващо.
— Полицията ми предостави копие от писмото й — казва господин Райт.
Съжалявам. Трябваше да предам всичките ти писма на полицията.
Той се усмихва:
— Писмото за хората ангели.
Радвам се, че се е осведомил какво е важно за теб, а не само за онова, което е важно за разследването му. Аз пък нямам нужда от писмото, за да си спомня тази част от него:
„Всички тези хора, хора, които не познавам, за които изобщо не бях чувала, работят час след час, ден след ден, година след година, за да открият лек. В началото изследователската работа е била финансирана изцяло от дарения. Наистина има ангели, хора ангели в бели лабораторни престилки и поли от туид, които организират забавни надбягвания, продават кейкове и събират помощи, за да може един ден някой, когото никога не са срещали, да може да излекува бебето си.“
— Писмото й ли бе причина да намалеят страховете ви във връзка с терапията? — пита господин Райт.
— Не. В деня, преди да го получа, в американската преса излязоха резултатите от експерименталната генна терапия. Във всички вестници и по телевизията се говореше за генното лечение на муковисцидозата, разработено от „Хром-Мед“. Но имаше безброй много снимки на излекувани бебета и твърде малко научни данни. Дори в рекламните издания изразът „бебето чудо“ се използваше далеч по-често от „генно лечение“.
Господин Райт кима:
— Да. И тук беше същото.
— Но в интернет също беше пълно с информация, което означаваше, че можех да проуча нещата подробно. Открих, че изследването всъщност е покрило всички регулативни критерии. До момента в Обединеното Кралство са се родили двадесет бебета, излекувани от муковисцидоза и напълно здрави. Майките не страдаха от някакви странични ефекти. Бременните жени в Америка, чиито деца бяха засегнати от гена на кистозната фиброза, умоляваха да бъдат включени в програмата. Осъзнах какъв късмет е извадила Тес, че са й предложили този шанс.
— Какво знаехте за „Хром-Мед“?
— Че са много надеждни и че години наред са се занимавали с генни изследвания. Също, че са платили на професор Росен за неговата хромозома, а после са го наели на работа и са му създали условия да продължи с проучванията си.
Което позволи на твоите дами в поли от туид да престанат да събират помощи.
— Също така изгледах около половин дузина телевизионни интервюта с професор Росен, откривателят на новия метод на лечение.
Знам, че не би трябвало да е така, но именно професор Росен промени мнението ми относно терапията, или поне ме накара да преодолея скептицизма си. Спомням си за първия път, когато го видях по телевизията.
За сутринта, в която телевизионната водеща измяука въпроса си към него:
— Е, професор Росен, какво е усещането да сте „човекът зад чудото“, както ви определят някои хора?
Седналият срещу нея професор изглеждаше като абсурдно клише с очилата си с телени рамки, тесните си раменца и рошавите си вежди; без съмнение бялата му престилка висеше някъде наблизо, извън обсега на камерите.
— Съвсем не е чудо. Отне ми десетилетия работа и…
Тя го прекъсна:
— Наистина.
Изречението й завършваше с точка, но той не го разбра и го прие като покана да продължи:
— Генът на муковисцидозата е разположен на седма хромозома. Произвежда протеин, наречен трансмембранен регулаторен протеин на кистозната фиброза.