— Кой е бащата?
Не отвърнах; един шок засега й беше достатъчен.
— Ето защо не е идвала да ме види от месеци, нали? Прекалено се е срамувала.
Беше по-скоро изявление, не въпрос. Опитах се да я успокоя, но тя реагира на думите ми с необичаен за нея жест.
— Виждам, че поне смята да се ожени за нея.
Гледаше към годежния ми пръстен, който не се бях сетила да сваля.
— Пръстенът е мой, мамо.
Бях абсурдно засегната, че досега не го е забелязала. Свалих големия диамант от пръста си и й го подадох. Тя го сложи в чантата си и дръпна ципа, без дори да го удостои с поглед.
— Той възнамерява ли изобщо да се ожени за нея, Биатрис?
Може би трябваше да проявя добрината да й кажа, че Емилио Коди вече е женен. Това щеше да подкладе гнева й към теб и да задържи ледения ужас настрана още известно време.
— Нека първо да я открием, мамо, пък после ще се тревожим за нейното бъдеще.
2
Полицейският снимачен екип се беше разположил близо до метростанция „Южен Кенсингтън“. Аз — звездата на този малък филм — получих инструктаж от един млад полицай с нещо прилично по-скоро на шапка, отколкото на шлем. Модният режисьор полицай каза:
— Добре, тръгвайте.
И аз тръгнах по Ексибишън Роуд, отдалечавайки се от пощата.
Ти никога не си имала нужда да качваш самочувствието си на високи токчета, затова с неохота смених моите обувки с твоите равни балетни пантофки. Бяха ми големи и затова напъхах смачкани салфетки отпред. Помниш ли как правехме същото с обувките на мама? Високите й токчета потропваха вълнуващо — звукът на порасналите жени. Твоите меки пантофки се движеха безшумно, дискретно, тънката им кожа попадаше в локви, покрити с напукана ледена кора, и подгизваше от острата студена вода. Пред Националния природонаучен музей се виждаше дълга раздразнена опашка от нетърпеливи деца и измъчени родители. Децата наблюдаваха полицаите и снимачния екип, родителите гледаха мен. Бях безплатно забавление, докато им дойдеше редът да влязат, за да видят електронния модел на тиранозавър рекс и огромния бял кит. Но на мен не ми пукаше. Просто се надявах, че някой от тях е бил на същото място предишния четвъртък и те е забелязал да излизаш от пощата. И после какво? Какво можеше да са видели всъщност? Чудех се как може да се е случило нещо жестоко в присъствието на толкова много свидетели.
Суграшицата отново започна, ситните ледени парченца затракаха по тротоара. Един полицай ми каза да продължа да вървя; въпреки че в деня на изчезването ти е валял сняг, суграшицата беше достатъчно близо. Погледнах към опашката пред музея. Над детските колички изникнаха пластмасови покривала. Качулки и чадъри покриваха родителите. Суграшицата ги направи късогледи. Вече никой не гледаше към мен. Никой не е гледал и към теб. Никой не би забелязал каквото и да било.
Суграшицата накисна перуката и се спусна на тънка вадичка по гърба ми. Под разкопчаното яке тънката ти памучна рокля, натежала от ледената вода, прилепна към тялото ми. Виждаше се всяка негова извивка. Ти би сметнала това за забавно — полицейска възстановка, превръщаща се в софт порно. Една кола намали, докато ме подминаваше. Шофьорът, мъж на средна възраст, седнал на сухо и на топло, ме погледна през предното стъкло. Зачудих се дали някой не е спрял да ти предложи да те закара до някъде, това ли се е случило? Но не можех да си позволя да си мисля какво е станало с теб. Въображението ми щеше да ме отведе до лабиринт от ужасяващи сценарии, сред които щях да обезумея напълно, а трябваше да запазя здравия си разум, иначе нямаше да съм ти от никаква помощ.
Когато се върнах в участъка, мама ме посрещна в съблекалнята. Цялата бях прогизнала, треперех неконтролируемо от студ и умора. Не бях спала повече от двадесет и четири часа. Започнах да събличам роклята ти.
— Знаеш ли, че мирисът се състои от откъснали се миниатюрни фрагменти? — попитах я. — Веднъж ни го казаха в училище.
Мама незаинтересовано поклати глава. Но докато вървях в суграшицата, аз си спомних този факт и разбрах, че мирисът на роклята ти се дължи на миниатюрните частици от теб, заклещени в тъничките памучни фибри. В крайна сметка се оказа, че не е било съвсем ирационално да си те представям близо до мен. Да де, добре, по някакъв извратен начин.
Подадох на мама роклята ти и започнах да обличам дизайнерския си костюм.
— Трябваше ли да я изкарваш толкова опърпана?
— Тя така изглежда, мамо. Няма смисъл да я изкарваме друга и хората да не я разпознаят.
Когато ни снимаха, мама имаше обичай да ни привежда в ред. Дори по време на празнуването на рождени дни бързо избърсваше изцапана с шоколад уста и прокарваше джобен размер четка през косите ни веднага щом зърнеше фотоапарат. Още тогава ти казваше, че ще изглеждаш много по-добре, ако „положиш малко усилия като Биатрис“. Но аз изпитвах задоволство, примесено със срам, защото ако „положеше усилия“, очевидната разлика помежду ни щеше да стане ясна за всички наоколо, а също и защото критиките на мама бяха индиректен комплимент към мен — а нейните комплименти винаги бяха толкова редки.
Мама ми подаде годежния пръстен и аз го нахлузих на пръста си. Тежестта му около пръста ми ми подейства успокояващо, сякаш Тод държеше ръката ми.
Полицай Върнън влезе. Полата й беше влажна, розовите й бузи — още по-розови.
— Благодаря, Биатрис. Справихте се страхотно. — Почувствах се странно поласкана. — Ще излъчат записа тази вечер по местните новини — продължи тя. — Ако получим някаква информация, детектив Финбъро ще ви уведоми веднага.
Притеснявах се някой приятел на татко да не види възстановката по телевизията и да му позвъни. Полицай Върнън, проницателна в емоционално отношение, предложи полицията във Франция да уведоми баща ни лично, „очи в очи“, сякаш бе за предпочитане пред това ние да му се обадим. Приех предложението й.
Господин Райт разхлабва полиестерната си вратовръзка; първите лъчи на пролетното слънце най-неочаквано превземат отопляваните с централно парно офиси. Но аз съм благодарна за топлината.
— Говорихте ли още с детектив Финбъро същия ден?
Само за да потвърдя номера, на който можеше да ме открие.
— По кое време напуснахте полицейския участък?
— В шест и половина. Мама си беше тръгнала един час по-рано.
Никой в участъка не беше разбрал, че мама не само не притежава кола, но и не може да шофира. Полицай Върнън ми се извини; каза, че сама би я закарала, ако е знаела. Като се замисля, полицай Върнън притежаваше достатъчно съчувствие, за да види крехката личност под коравата черупка на плисираната тъмносиня пола и възмущението на жена от средната класа.
Вратите на полицейския участък се затвориха зад гърба ми. Тъмният леден въздух ме шибна през лицето. Фаровете на колите и уличните лампи ме дезориентираха, пълните с хора тротоари ме плашеха. За миг те видях сред тълпата. Тогава разбрах, че когато си разделен от любим човек, е нормално да го виждаш сред непознати; реакция, свързана с разпознавателните звена в мозъка, когато е прегрял и е лесно да бъде провокиран. Този жесток трик на съзнанието ми трая само няколко секунди, но бе достатъчно дълъг, за да ме накара да почувствам физически колко силно се нуждаех от теб.
Паркирах до стълбището, водещо надолу към апартамента ти. До високите си лъскави съседи твоята сграда изглеждаше като някой беден роднина, който от години не може да си позволи нов слой бяла боя. Спуснах се надолу към приземния етаж по стръмните ледени стъпала, стиснала куфара с дрехите ти в ръка. Една оранжева улична лампа скъпернически ми отпускаше светлина. Как не си си счупила някой глезен през последните три години?
Натиснах звънеца на вратата ти с изтръпнали от студа пръсти. В продължение на няколко секунди всъщност наистина се надявах, че може да ми отвориш. После се заех да проверявам под саксиите с цветя. Знаех, че криеш ключа си там, даже ми беше казала името на въпросното растение, но аз не можех да си го спомня. Ти и мама винаги сте били градинарките в семейството. Аз бях твърде заета да ти изнасям лекции във връзка с пълната ти липса на предпазливост. Как е възможно някой да оставя ключа от входната си врата под саксия точно до прага? И то — в Лондон. Това беше ужасно безотговорно. Направо като да каниш сама крадците в дома си.