— Но аз никога не съм ти казвала, че Тес обича нарцисите, нито съм ти обяснявала причината.
— Разбира се, че си. Именно заради това ги избрах.
— Не. Говорих за това с Еймиъс. И с мама. Не с теб.
Всъщност бях му казала съвсем малко за теб, както и за себе си.
— Трябва Тес да ти го е казала.
Той приближи към мен, стиснал в ръка нарцисите.
— Бий…
— Престани да ме наричаш така.
Отстъпих назад.
Той приближи още повече, после силно ме блъсна вътре.
— Затвори вратата зад нас и опря нож в гърлото ми.
Млъквам, цялата се треса от адреналина. Да, разговорът му с детектив Хайнс беше инсценировка. Вероятно беше взел идеята от някоя сапунена опера, в болниците ги въртят по телевизорите през цялото време (помня го от времето с Лео). Може би беше чисто и просто отчаяние. И може би бях твърде разсеяна, за да забележа каквото и да било.
Господин Райт е достатъчно тактичен, за да не ми натяква за отчайващата глупост, която бях проявила.
Младежите са зарязали шумната си игра на софтбол и са я заменили с музикална какофония. Обядващите офис-служители са заменени от майки с малки деца; високите им едва оформени гласчета бързо преминават от щастливи писъци в сълзи и после се трансформират обратно във викове на щастие; изменчив, непостоянен звук. И на мен ми се иска децата да са още по-шумни, смехът — по-силен, музиката — надута докрай. И ми се иска паркът да е толкова препълнен, че да няма къде да седне човек. И светлината на слънцето да е ослепителна.
Той затвори вратата на тоалетната и я заключи с велосипедната верига. Нямаше никакво колело, нали? През изцапаните напукани стъкла се процеждаше мръсна светлина и хвърляше сянката на кошмара. Влажните тухли заглушаваха звуците от парка — плачът и смехът на децата, музиката. Да, странно е колко подобен беше онзи ден на днешния, когато двамата с господин Райт си правим пикник, но може би звуците на един парк винаги са едни и същи, ден след ден. И в онази студена жестока сграда също така ми се искаше децата да са по-шумни, смехът — по-силен, музиката — усилена на макс. Защото може би си мислех, че ако аз ги чувам, значи има някакъв шанс те също да чуят виковете ми; но не, не може да е било така, защото знаех, че опитам ли се да изкрещя, той веднага ще ме накара да замълча с помощта на ножа си. Значи трябва просто да съм изпитвала желанието да чувам живота, докато умирам.
— Ти си я убил, нали? — попитах го.
Ако бях в състояние да разсъждавам трезво, може би щях да му дам възможност да се измъкне, да се престоря, че съм си помислила, че ме е забутал тук, защото му се иска да прави извратен секс. Но щом веднъж вече го бях обвинила, щеше ли да ме пощади? Не. Нямаше да ме пусне. Каквото и да направех или кажех. През главата ми бясно препускаха мисли за това, как отвлечените би трябвало да се опитат да се сприятелят с похитителите си. (От къде, за бога, се беше забила в главата ми тази информация? И защо някой си е сметнал, че по принцип на хората ще им е нужно да я знаят?) Забележително, но аз я бях запомнила и въпреки това не можех да се държа приятелски с Уилям, защото той беше мой любовник и нямаше къде по-надалеч от това да се отиде.
— Не съм виновен за смъртта на Тес.
За момент почти му повярвах; помислих, че съм го изтълкувала напълно погрешно; че всичко ще стане така, както бях вярвала — че ние двамата щяхме да отидем в полицията и доктор Никълс щеше да бъде арестуван. Но когато от другата страна на уравнението стоят нож и верига, самозаблудата не е възможна.
— Не исках да стане така. Не го планирах. Аз съм лекар, за бога! От мен не се очаква да убивам. Имаш ли някаква представа как се чувствам? Все едно съм в ада.
— Тогава спри. Моля те.
Той мълчеше. Страхът изби по кожата ми под формата на стотици хиляди настръхнали косъмчета, предлагащи безполезната си защита.
— Ти си бил нейният лекар?
Трябваше да го стимулирам да говори — не защото вярвах, че някой е тръгнал да ме спасява, а защото още малко спечелени мигове живот, макар в тази сграда и с този човек, ми бяха изключително скъпи.
И защото трябваше да разбера истината.
— Да. Грижех се за нея по време на цялата бременност.
Ти никога не беше споменавала името му, казваше просто „докторът“, а аз не те бях попитала, прекалено заета да върша нещо друго, докато разговарям с теб.
— Имахме добра връзка, харесвахме се. Винаги бях мил с нея.
— Ти ли й помогна да роди Хавиер?
— Да.
Сетих се за мъжа с маската от твоите кошмарни картини, мрачна заплаха сред сенките.
— През онзи последен ден Тес изпита облекчение, че ме вижда в парка — продължи Уилям. — Усмихна ми се. Аз…
Прекъснах го:
— Но тя е изпитвала ужас от теб.
— От човека, изродил бебето й, не от мен.
— Но тя трябва да е знаела, че си бил ти? Макар да си носел маска на лицето, сигурно те е разпознала поне по гласа. Щом си се грижел за нея през цялата бременност, значи…
Той продължаваше да мълчи. Не бях осъзнала, че е възможно да съм още по-ужасена.
— Не си й говорил. Докато е раждала. Дори когато бебето е умряло. Не си й казал нито дума.
— Двадесетина минути по-късно отидох да я успокоя. Казах ти. Винаги се държах мило с нея.
Значи, беше свалил маската, беше влязъл бързо в ролята на милия доктор, за когото се смяташе; за когото го бях смятала и аз.
— Предложих й да се обадя на някого — продължи той. — И тя ми даде твоя номер.
Мислела си, че знам. През цялото време си мислела, че знам.
Господин Райт ме поглежда загрижено:
— Изглеждате бледа.
— Да.
Чувствам се пребледняла — и отвън, и отвътре. Блед човек в един ярък свят, в който съм почти невидима.
Чувам хората отвън, окъпани от ярката светлина на следобедното слънце, но за тях аз, затворена в тоалетната, бях невидима. Уилям беше свалил вратовръзката си и бе завързал с нея ръцете ми отзад.
— При първата ни среща ти я нарече Тес.
Продължавах да го предизвиквам да говори — единственият начин да остана жива. И все още имах нужда да разбера.
— Да, беше глупава грешка — отвърна той. — И тя показва, че изобщо не ме бива в това, нали? Отчайващ съм, щом се стигне до лъжи и преструвки.
Но той всъщност беше много добър и в двете. От самото начало ме беше манипулирал умело, направляваше разговорите и едва забележимо отбягваше въпросите. От мига, в който бях поискала здравния ти картон, до момента, в който го бях попитала за човека, ръководещ експерименталната програма за лечение на кистозната фиброза в „Света Анна“, той се беше постарал да не получа нито грам вярна информация. Дори си намираше извинение, в случай че играта му се окажеше недостатъчно убедителна.
За бога, говоря така, все едно съм… не знам… някой друг, някой от телевизията или нещо от този род.
Защото именно такъв човек се опитваше да имитира той.
— Не го планирах. Някакъв вандал хвърли камък по прозореца й, не аз; тя просто си помисли, че е било нарочно.
Използва въже, за да върже краката ми.
— А приспивните песнички? — попитах го.
— Бях започнал да се паникьосвам, просто правех онова, което ми хрумнеше. Дискът с песничките беше в родилното отделение. Взех го у дома, без да знам за какво всъщност мога да го използвам. Не бях планирал нищо. Не ми хрумна дори, че може да запише песните на касета. Че кой в днешно време използва телефонен секретар с касети?
Той се мяташе от дребните ежедневни подробности към огромния ужас от убийството и обратно. Огромното значение на постъпката му попадаше в капана на дребнодневието.